Строшени люлки на детските площадки във Варна

Временната пантичка и врата с изглед към паркинга. Снимка: Ели Маринова

11 / 13

Нова купчина думи по стара колкото света тема ще изпишем и днес. И аз знам, че с написаното няма да променим ничие мислене. Нито ще спрем разрушителното поведение на вандалите. И все пак в дъното на този материал ще мъждука светлината на един човек, когото аз наричам "Добрия самарянин на площадките". Ако само един човек се запали от неговата светлина, знам, че си е струвало да снимам и пиша пак.

Общината постави 230 чисто нови площадки само преди броени месеци. До края на миналата година все още монтираха детайли в някои квартали. Накъдето се обърнеш, ги виждаш - чистички, пъстри, модерни. Доколко здрави и устойчиви са спрямо здравината на едновремешните – това е друга тема. И навсякъде тръгна заразата на дребното хулиганско разрушение. От първата седмица. Буквално. Строшени детски и спортни площадки, счупени пейки, изкорубени кошчета за смет, непристойни и грозни надписи, липсващи парчета от ограда, откраднати и сцепени на две съоръжения.

За самарянина на люлките Стоян Кюркчиев съм писала и преди. Повече от 30 г. той наблюдава и поддържа детската площадка пред блока, в който живее, в района на “Патриарха“ във Варна. Заковава счупеното, подновява дъските, боядисва, излъсква поовехтялите катерушки и люлки, ремонтира опасните съоръжения.
Докато площадката бе със стария си социалистически вид, някак си неговата бдителност бе спасителна. Потърсих го обаче сега, след като пред очите ми всеки ден се разрушават една след друга чисто новите варненски площадки. И го намирам пак с чук и пирони, с трионче и дъски да снове из площадката.

Уморен е, зарича се да спре да помага и да кърпи.

"Но сърце не трае, не мога да търпя как ден след ден вандалите трошат и нехаят за беопасността на децата", споделя пенсионерът.

Ето, преди седмица едно малко дете се промуши през счупена на две дъска в оградата и се нарани. Дълго плака и ръчичката му беше в кръв. През нощта вандали бяха изпотрошили няколко дъски от оградата. Закърпих я с по-големи парчета дърво, за да не се промуши и нарани друг малчуган. Там пък откъснали масичката в къщичката на площадката. На кого му пречи? Кажете ми, на кого да се оплача? Казвам на родителите, на никого не му пука, никой не си взема бележка.

Тук заковах нова масичка, за да си играят децата. Гледах да е подобен цвят, пъстра и интересна. Там сложих парче дъска, което хем да става за рисуване с тебешири, хем да пречи на по-малките деца да се провират през дупката. Наскоро изчезнаха вратичките на площадката. Едната от тях води към паркинг и малките деца са застрашени от минаващите коли. Сложих временна пантичка, която да спира прибягващите малчугани. Ще помисля за нещо по-трайно.

Постоянно ставам свидетел на шумни компании, пиещи и пушещи младежи, на трошащи и подивели млади хора. Обаждам се на полицията, идват патрули. Понякога заварват вандалите, но ги пускат с обяснението, че нищо не могат да сторят, че „държавата ни била такава“. Какво ни е на държавата, ако ние самите имаме съзнание? – питам аз. Държавата ли ни е виновна, че не умеем да пазим? И новото, да не говорим за старото. Няма ли закон, наредба, според която тези полицаи да глобят и накажат младежите или родителите им? Ако всеки път ги пускат ненаказано – как ще спрем следващите да не чупят? На нас явно не ни стига съзнанието и ни трябва друг механизъм, друг начин да ни застави да пазим.

И минава добрият самарянин всеки ден и почуква, поправя, бди за безопасността на децата. На чуждите деца. Защото не може да трае тихомълком да се руши пред очите му. На негово име децата казват нарицателно на въпросната площадка “дядовите люлки“.

Въпросите си за съзнанието и контрола зададе риторично чичо Стоян. А нашите въпроси са: Наистина ли няма наредба и закон, на базата на които полицията да изиска среща с родител и да глобява по сигнали?
След като до всяка площадка има табели с телефон за връзка, защо досега никой не е дошъл да поправи или поднови счупено съоръжение?

Прочетете целия материал на Информационна агенция "Черно море" тук

Автор: Ели Маринова