Украйна се притеснява, че ЕС е загубил интерес към войната

Александра Авраменко сваля прозореца на колата си, не за чист въздух, а за да слуша. Заседнала в сутрешния трафик в центъра на Киев, на десния бряг на река Днепър, тя се навежда към воя на мотоциклети, виещи се по алеите.

„Винаги, когато чуя този шум, се свивам“, казва тя. „Звучат точно като дроновете.“

Изминаха повече от три години, откакто Русия започна пълномащабното си нахлуване, и повече от десетилетие, откакто войната за първи път избухна в Донбас.

Киев се е адаптирал към новата нормалност: постоянни сирени, прихващания и експлозии от едната страна, кафенета и барове, пълни с хора, от другата. Театрите разпродават представленията си, а децата са започнали новата учебна година в бункери. През нощта много семейства държат резервен матрак в коридорите или баните, следвайки официалните съвети да спят между поне две стени, далеч от прозорците, в случай че ракета удари.

Но под тези рутини се крие по-дълбоко безпокойство - че останалата част от Европа е уморена, отклонява вниманието си от войната и я гледа като на нещо, което просто трябва да приключи, независимо от цената за Украйна. И с това чувство идва и тревогата: че европейската мечта, която някога се е струвала постижима, внезапно се изплъзва.

Авраменко, 33-годишен политически съветник, усеща тази промяна всеки път, когато се връща в Киев през Полша, основният транзитен център за украинците, пътуващи към и извън Европейския съюз. Сега тя живее в Северна Европа, където се е преместила преди пет години заради работата на съпруга си, но няма планове да кандидатства за гражданство на ЕС.

„Украинец вече означава европейски гражданин“, казва тя.

12-часовото пътуване с влак от Киев до границата на ЕС обикновено се предприема от жени и деца и е преследвано от риска от удари с дронове от изток. Мъжете на борда са гледани с подозрение. Граничните проверки са по-засилени, отколкото в ранните дни на руската инвазия. Полските власти питат защо пътуващите напускат Украйна, колко дълго планират да останат, каква е целта им. Вещите се разопаковат в търсене на контрабанда.

„Тогава хората отваряха домовете си. Днес въпросите са по-остри“, казва Авраменко.

Тя подчертава, че не изпитва негодувание; подобно на повечето украинци, тя е благодарна за подкрепата на Полша. Но промяната обхваща по-широко настроение. Доверието в бързото присъединяване към ЕС е спаднало до най-ниската си точка от инвазията, като малко над половината украинци вярват, че членството ще дойде през следващото десетилетие, в сравнение с над 70 процента през 2022 г., според анкета от август.

Почти един на всеки петима сега смята, че ЕС никога няма да приеме Украйна.

„Защо не им пука както преди?“

През 2022 г. балкони в цяла Европа развяваха украински знамена. Конвои с помощи се стичаха на изток. Непознати отваряха врати за бежанци.

Четири дни след началото на инвазията, с руски танкове, приближаващи Киев, президентът Володимир Зеленски подписа заявлението на Украйна за членство в ЕС.

„Борим се за правата си, свободите си, живота си – и за оцеляването си“, каза той в обръщение през седмицата. „Борим се и за това да бъдем равноправни членове на Европа. Затова сега докажете, че сте с нас. Докажете, че сте европейци и тогава животът ще победи смъртта, а светлината ще победи тъмнината.“

Месец по-късно председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен пътува до Киев, за да представи първия отговор на блока.

„Украйна принадлежи към европейското семейство“, заяви тя, подавайки на Зеленски въпросник за членство. „Тук започва вашият път към Европейския съюз... ще ускорим този процес, доколкото можем.“

Тази политическа подкрепа все още е налице, но общественият ентусиазъм намаля. Съвсем наскоро, през април, Фон дер Лайен размишляваше, че Украйна може да се присъедини към блока преди 2030 г. И все пак, докато процесът на присъединяване напредва, украинците наблюдават нервно как общественият ентусиазъм в части от Европа отслабва, което прави първоначалния импулс по-труден за поддържане.

Съседна Полша, един от най-шумните политически шампиони на Украйна, е най-яркият пример. Проучване, проведено в началото на лятото, установи, че само 35% от поляците подкрепят присъединяването на Киев към ЕС, в сравнение с 85% през 2022 г. Повече от половината от населението казва, че биха предпочели войната да приключи, дори това да означава отстъпване на територия на Русия.

Повечето поляци също така смятат, че мащабът на помощта, предлагана на украинските бежанци, вече е отишъл твърде далеч, според проучване от началото на годината. Това мнение съществува въпреки доказателствата, че бежанците са оказали положително въздействие върху икономиката на Полша, като са запълнили празнините в работната сила и са стимулирали растежа.

Моделът се повтаря и другаде в Европа.

В Германия мнозинството все още подкрепя изпращането на помощ на Украйна, но 52% смятат, че Киев трябва да се откаже от окупираните земи в името на мира. На целия континент страни като Италия и Франция запазват официалната си подкрепа, но обществеността им е все по-скептична относно приемането на Украйна като член на ЕС.

„Всички питат: Какво се случва в Полша, в Германия? Защо не им пука както преди?“, казва Авраменко. Тя знае, че правителствата на ЕС все още обещават подкрепа, но се тревожи, че за по-широката общественост Украйна се е превърнала в фонов шум.

Това усещане за избледняващо внимание в чужбина противоречи на реалността в Киев, където войната остава невъзможна за игнориране.

На 7 септември Русия започна най-голямата си въздушна атака срещу Украйна досега, като 810 дрона и ракети подпалиха правителствени учреждения и разрушиха жилищни райони в цялата страна. Само малка част се промъкна покрай плътната противовъздушна отбрана на Киев - достатъчно, за да убие трима цивилни, включително бебе.

Седмица по-рано друг удар разкъса жилищен блок в Киев, убивайки 22 души, сред които четири деца.

„Избрахме бъдещето си тук“

Докато здрачът се спуска над площад Майдан в града, няколко десетки демонстранти разгръщат плакати в подножието на Паметника на независимостта, гласовете им се носят през топлия вечерен въздух. При военно положение масовите протести срещу правителствената политика почти изчезнаха; това е едва вторият, на който е разрешено да се проведе след инвазията.

Богдан Фомин, 30-годишен войник от Мариупол, град в югоизточната част на Украйна, държи плакат, написан на ръка, изискващ по-добро отношение към войските. Родният му град, някога процъфтяващо пристанище с половин милион души, беше сринат през 2022 г. и остава под руска окупация - причината, поради която той вярва, че Украйна трябва да се съпротивлява докрай, без отстъпки.

„Ако Украйна бъде принудена да отстъпи територия, няма да имам дом, в който да се върна“, казва той. „Избрахме бъдещето си преди повече от 10 години, тук, на Майдан. За нас това е като да се върнем у дома - в Европа. Без това не мога да си представя Украйна.“

Фомин е категоричен, че събирането не е срещу правителството на президента Зеленски.

„Протестите са част от нашата култура от обявяването на независимостта ни“, казва той, кимайки към „диалоговата полиция“, която наблюдава тихо отстрани, натоварена със задачата да говори с демонстрантите, а не да ги разпръсква. Това е детайл, който той цитира като доказателство, че това не е бунт срещу държавата.

По-късно същата вечер Олена Герасимиук се присъединява към тълпата. Творбите на 34-годишната поетеса са се превърнали в опорни точки на военната литература на страната и тя е прекарала голяма част от съзнателния си живот, връщайки се към този площад. Като студентка през 2014 г. тя стои там, когато се чуват първите остри пукания. Отначало не осъзнава, че това са снайперски куршуми, пронизващи главата ѝ. След това вижда хора да падат, ранени и мъртви. Този момент, казва тя, никога не е напуснал съзнанието й. Той я е тласнал към писането на поезия като свидетелство и към доброволчески батальон, където е евакуирала ранените от бойните полета.

„Украинците са европейци във всеки смисъл“, казва тя. „Не искаме да бъдем роби. Ние сме свободни, либерални и отворени – и имаме само един път, европейския път.“

Тя е погребала приятели и е писала стихове за тях. Една съученичка, Дария, е отишла на война като инженер на дронове и никога не се е върнала.

За да продължи напред, тя се придържа към малки ритуали.

„Всяка сутрин се събуждам и първата ми мисъл е за мъртвите“, казва тя. „Ето защо си правя кафе. Това е напомняне как да останеш жив, как да останеш човек. Без това бих полудяла.“

„Ако бъдат заличени, Европа също ги губи“

Настояването Украйна да е централна в историята на Европа се разпространява от улицата в културата и политиката на страната.

В другия край на града, срещу площад Майдан, в оживен бар с музика на живо, Лина Романуха преглежда профила си в Instagram. Той е пълен с колажи, изрязани от десетгодишни списания, и скици, рисувани през последните три години. И двете, казва тя, ѝ помагат да се справи с преживяването на войната.

Когато руските войски настъпиха към Киев през февруари 2022 г., тя избяга в къщата на родителите си в Западна Украйна. В рамките на седмици се завърна в столицата, убедена, че може да бъде по-полезна тук.

Сега на 41 години, кураторката и художничка описва нощите под атаки с дронове като „руска рулетка“. В началото е ходила в убежища; сега не си прави труда.

 „Не можеш да живееш така вечно", казва тя.

Нейният отговор на този фатализъм: култура. Романуха е курирала изложба, която дигитализира паметниците на Украйна - не само тези в Киев или Лвов, но и в Крим, Донбас и други територии, които сега са под руски контрол.

В залите на Киевско-Печерската лавра – вековният манастир, преживял войни и обсади – посетителите използват виртуалната реалност, за да се потопят в реконструкции на древногръцкия град Херсонес в Севастопол, да се разходят из Ханския дворец в Бахчисарай или да застанат пред драматичния театър в Мариупол, където стотици бяха убити през 2022 г. Всяка реконструкция е съчетана с музика от украински композитори: Това е начинът на Романуха да настоява, че културата оцелява, дори ако камъкът и мраморът не оцелеят.

Но за Романуха проектът не е само за миналото. Това е начин да се каже на европейците, че наследството на Украйна е и тяхно, че бъдещето им принадлежи заедно. Самият акт на поставяне на окупираните места на картата се чете като форма на неподчинение. Русия може да държи земята, но паметта - и претенцията за Европа - остава украинска.

 „Тези паметници са част от европейската цивилизация“, казва Лина. „Ако бъдат заличени, Европа също ги губи.“

Въпреки цялата несигурност относно бъдещето на страната си, тя се нарича „сляп оптимист“. Мечтае за Украйна, възстановена в границите си от 1991 г., възстановена с помощта на ЕС и международната общност.

„Това е мечта“, признава тя, но от която отказва да се откаже.