Домовете на властта

Белият дом Снимка: Getty Images/Guliver Photos

1 / 10

Голямата политика често, дори твърде често, не се прави на големите форуми. Големите решения се взимат на частни визити в резиденции, на двустранни срещи – там където държавните ръководители се чувстват сигурни, уверени, спокойни.

Следвайки думите на прочутия британски юрист и депутат от края на Средновековието – сър Едуард Коук, „За човека домът му е неговата крепост”, най-доброто място е у дома.

Например Буш приемаше видни гости в своето тексаско ранчо. Берлускони пък се чувства най-уютно в прословутата вила, за която се носят легенди за оргии и пиршества. Освен с официалните резиденции в Кремъл и околностите на Москва, руският президент разполага с поне десетина вили в цялата федерация, където може да разговаря на четири очи и да чертае съдбата на страната си.

В света обаче има места, които са добили такава популярност, че са абсолютен синоним на властта в дадената държава.

На първо място логично идва Белият дом. За повече от 2 века тази сграда и прилежащите й над 70 декара земи са се превърнали не просто в дома и работното място на президента и неговата администрация. Те са политическото лице на Съединените щати.

Всичко започва с проекта на родения в Ирландия архитект Джеймс Хобан, одобрен с някои забележки от президента Джордж Вашингтон. Държавният глава настоява за по-голяма сграда, което променя виждането на Хобан за размера с около 30 процента.

Строежът стартира на 13 октомври 1792 година на номер 1600 на „Пенсилвания авеню“ във Вашингтон. Резиденцията е изградена в типичния за онова време британски архитектурен стил, като са използвани специални боядисани в бяло каменни блокове от залива Акия в Северна Вирджиния. Не случайно Белият дом си прилича поразително със сградата в Дъблин, в която се помещава ирландският парламент.

Първият президент, който се настанява в завършената резиденция, е Джон Адамс (1 ноември 1800 година). Само 14 години по-късно Белият дом пада жертва на британската армия и е опожарен. Следва ремонт, а пълното избелване на сградата, за да се скрият следите от пожара, й дава името, с което е популярна и до днес. Официално името е дадено от Теодор Рузвелт през 1901 година.  

Оттогава всяко президентско семейство е променяло по някакъв начин екстериора и интериора на Белия дом. Може би най-драстичният ремонт на сградата прави Хари Труман, след като през 1948 оценката за състоянието на президентската резиденция е „непосредствена опасност от срутване”.

Сега Белият дом е гордостта на нацията и събира по 5000 туристи дневно. Президентската резиденция разполага със 132 стаи, 35 бани, 412 врати, 147 прозореца, 8 стълбища и 3 асансьора, разположени на 6 нива. Президентското семейство си има тенис корт, боулинг, кино и басейн. С петима готвачи на разположение денонощно, кухнята на Белия дом може да подсигури вечеря за 140 гости и ордьоври за над 1000.

Западното и Източното крило са съответно офисите на президента и първата дама и техните щабове. От 1909 година в Западното крило се намира и Овалният кабинет – работното място на може би най-влиятелния човек в света.

От другата страна на Океана Русия отговаря с Кремъл. Разположена в сърцето на Москва, крепостта с форма на триъгълник е нарицателно за властта от царските времена, през Съветския съюз до ден-днешен.

Там се помещават официалната резиденция на руския президент и канцелариите на президентството. Настоящия си вид Кремъл придобива по времето на Иван Грозни в средата на XVI век. Пребоядисана е от бяло в червено след победата на болшевиките в Октомврийската революция.

Кремъл е укрепен със стени с обща дължина над два километра, височина от 5 до 19 метра и дебелина от 3,5 до 6,5 метра. Със своите 80 метра Троицката кула е най-високата от общо 20-те, разположени по протежението на стените. Спаската кула е най-известната заради часовниците и е сочена за символа на Московския Кремъл. На територията на комплекса има културно-исторически паметници от национално и световно значение – градини, църкви, дворци.

Световноизвестен дворец е и домът на френския президент. Построен в началото на XVIII век, през годините парижкият Елисейски дворец е използван за различни неща – хотел, бална зала, частна галерия, склад за мебели, печатница, лагер за руските казаци при окупацията на Париж през 1814 година.

Луи XV и Наполеон III пък използвали изящната постройка близо до булевард „Шанс-з-Елизе“ за резиденция на своите любовници. Заради това противници на короната често слагали табели с надпис „Домът на кралската курва” на вратите на двореца.

В крайна сметка Елисейският дворец става официалната президентска резиденция през 1873 година. В периода 1940–1946 година е необитаема заради нацистката окупация.

Първият президент на Петата френска република – Шарл де Гол, взима решение за дострояване на луксозен хотел в близост до двореца, където при своите визити да отсядат чуждестранните лидери. Обяснението е просто: „Не ми харесва идеята да срещам крале, разхождащи се по моите коридори по пижами”.  

Своеобразният ренесанс на Елисейския дворец настъпва при Жак Ширак, който живее там със съпругата си Бернадет през двата си мандата. Бюджетът на палата се увеличава със 105 процента до 90 милиона евро годишно в сравнение с времето на предшественика на Ширак – Франсоа Митеран. Само за напитки за гостите на Ширак се харчат един милион евро годишно.

Настоящият френски президент Никола Саркози организира срещите с министрите и чуждестранните делегации в Елисейския дворец, но предпочита да нощува в къщата на съпругата си Карла Бруни.

Нощите си като държавен ръководител в премиерската резиденция задължително прекарва министър-председателят на Великобритания. През 1732 година крал Джордж II предлага на първия премиер на Обединеното кралство сър Робърт Уолпол три сгради на адрес Даунинг стрийт 10 в Лондон.

Архитектът Уилям Кент се заема със „събирането” на зданията в едно общо, което днес познаваме като резиденцията на британския премиер и щабквартирата на кабинета на Нейно величество.

В първите години след Уолпол малко премиери живеят на Даунинг стрийт 10. Скъпа за поддръжка, занемарена и непарадираща с особен блясък, тази сграда е близо до разрушаване на няколко пъти.

В началото на XX век обаче премиерът Артър Джеймс Балфур връща реномето на Даунинг стрийт 10 като мястото символ на британската парламентарна власт. Номерът на вратата става истинска емблема и атракция за туристите. Маргарет Тачър дори нарича резиденцията „едно от най-ценните бижута в британското национално наследство”.

Като стриктни традиционалисти британците не си позволяват кой знае какви промени по резиденцията и в последните 250 години тя в голяма степен е запазила оригиналния си вид. Три от стаите са истински галерии с безценни картини и други произведения на изкуството. „Залата на Кабинета”, както се подразбира от името, е мястото, където заседават министрите.

Всъщност единственото, което е променено драстично в последните десетилетия, е самата врата на Даунинг стрийт 10. След атаката с гранатомет от ИРА през 1991 година черната дъбова врата е заменена със стоманена, която да издържа на ракетен обстрел. За всеки случай.