Ралица Асенова: Боря се да не ги убиват отново в очите на обществото

Ралица Асенова посвети поредна публикация в социалните мрежи на борбата си за справедливост след смъртта на сина си Ники Златков, който беше открит мъртъв на Околчица.

Тя разказа, че е била заговорена от непозната жена, която изразила съболезнованията и подкрепата си, но думите ѝ я провокирали да напише нов пост.

След това Ралица Асенова споделя:

"СПРАВЕДЛИВОСТ ?!?!

Вчера една жена разпознавайки ме дойде да сподели подкрепата си към мен и борбата ми и да изкаже съболезнования. И ми каза нещо, което, провокира написването на този пост. Каза ми:

"Справедливост тук, в този свят, няма.

И аз чудесно го знам това нещо, нещо повече - преживявам го вече месеци наред. Но осъзнах, че аз не се боря за, нито търся справедливост. Защото ще ви кажа как би изглеждала справедливостта за мен:

Ники да е жив. И да продължава да е това изключително силно, смело, интелигентно и състрадателно човешко същество, което само с присъствието си носеше усещането, че има надежда за един по-добър и смислен свят.

Иво щеше да е жив и да помага на всички ни да се ориентираме в себе си и в света по неговия неповторим и уникален начин.

Сашо щеше да е жив и да ръси обич и доброта навсякъде и върху всички.

Ивей щеше да е жив. Пазителят, който беше винаги на линия за всичко и щеше да ни меси хляб, баница и да прави най-вкусните торти без захар.

Пламен щеше да е жив и да помага дори само с финото и одухотвореното си присъствие и разговори.

Дечо щеше да е жив и да създава най-прекрасните чаши, в които можеш да се загубиш разглеждайки ги и да попаднеш в един вълшебен свят на някоя горска история.

Да всички те щяха да са живи, както и Дурин, Один и Тара. Щяха да продължават да правят всички онези смислени, красиви и добри неща, които правеха. Да радват хората, които ги обичаха. Да имат бъдеще. Да помагат. Да дават надежда, светлина и смисъл така, както го правеха.

Справедливост щеше да бъде прекрасната хижа, която беше техен дом, а за толкова много от нас - убежище от света, в който живеем, да е още онова прекрасно място, което беше. А не крематориум. Не място, в което изгоряха хора и животни. Не място, което след шест месеца „охрана“ от органите на реда се превърне в сметище и тоалетна.

Справедливост щеше да бъде нищо от това да не се е случило.

Но се случи.

И през тези седем кошмарни месеца нито аз, нито останалите близки имахме дори лукса просто да страдаме за хората, които загубихме. Нямахме време да скърбим. Защото от първия ден сме в постоянен режим на борба. В очакване откъде ще дойде следващият удар. Каква ще бъде следващата лъжа. Следващата „сензация“. Следващата помия, която някой ще изсипе върху хора, които вече не могат да се защитят.

Осъзнах и още нещо. Аз не търся истината. Аз я знам. Знам кои бяха те. Знам и че всичко, в което са обвинени е лъжа.

Това, което правя вече седем месеца, е да се боря ожесточено истината за това кои и какви бяха те шестимата да не бъде погребана заедно с тях. Защото аз ги познавах. Познавах живота им, делата им, мечтите им, характерите им. Познавах доброто, което правеха. Познавам хората, на които са помагали. Познавам мястото, което създадоха.

За разлика от толкова много хора, които вече седем месеца пишат, говорят, съдят и произнасят присъди за хора, които никога не са виждали дори.

Да тази жена беше права. Справедливост тук наистина няма.

И има още нещо, за което си мисля все по-често. Ние живеем така, сякаш този живот е всичко. Сякаш преди първия ни дъх, който сме поели тук не е имало нищо и сякаш знаем какво ни чака след последния ни дъх. А ние не знаем.

Не знаем откъде идваме.

Не знаем къде отиваме.

Знаем единствено, че за много кратко сме тук.

И ако човек наистина осъзнае това, ако се вгледа в тази истина, ако й позволи да покълне в сърцето му - не като красива философска мисъл, а дълбоко и истински - може би ще му стане много по-трудно да лъже. Да мрази. Да унижава. Да клевети. Да съсипва чужд живот. Да стъпва върху мъртвите. Да продава съвестта си. Да причинява зло с увереността, че никога няма да се срещне с последствията от него.

И може би само това би трябвало да е достатъчно, за да живеем малко по-различно, докато сме тук. С повече доброта и мекота в сърцето, в думите и действията си.

А аз? Аз се боря след като бяха убити физически да не допускам да ги убиват отново. Защото истината е, че те бяха убити веднъж физически и след това убивани отново и отново в очите на обществото.

И докато съм тук, ще го правя."