Топли спомени от Леденика. Му му мух мули, майкоууу!

Му му мух мули, майкоууу!

Напоследък в асансьора, освен обичайните целофанчета от цигари, има и доста борови иглички. Гражданите изнасят труповете на коледните дръвчета и ги струпват край препълнените кофи за пластмасови опаковки. Гледката наподобява екологичен холокост и решавам да си я спестя поне през уикенда.

Отивам с приятели при живите борчета във Врачанския балкан. Далеч от комерса на лъскавите витрини с надписи – 50%. Там, където нервите и напрежението са не с 50, а със 100 процента по-малко и намалението е целогодишно, а не кампанийно.

Ботевградско шосе, в събота сутринта. Казвам “Здравей!” на два кроасана в OMV (един солен и един сладък) и “Чао!” на цивилизацията. Довиждане на пръцкащите касови апарати и на досадните въпроси от типа “А нещо за пиене?”, “Някакви дребни?”, “Фактура желаете ли?”.

След 120 километра Астра-та ми започва да си фръцка задника на легналите полицаи във Враца. Градът изглежда свежо. Имам чувството, че съотношението сгради / хора по улиците е малко неестествено. В смисъл, че няма достатъчно хора за всички тези жилища, но който иска тълпи, да си стои в София. Сега не е време за социологически анализи.

Малко след града идва ред на серпентината, която води към хижа Леденика и хижа Пършевица. Сещам се за кравата от телевизионната реклама, която се оплакваше, че я извикали за рекламно лице, ама никой не й казал, че мандрата е на цели 1300 метра надморска височина.

След всеки завой гледката става все по-хубава, а януарското слънце сърдито пече и на човек му иде да извика “Му му мух мули, майкоууу, каква природа!”. Тази серпентина наистина те отпраща в някакво друго измерение.

А измерението е приказно и в буквален смисъл, защото Врачанския балкан си има Горска пътека на приказките. Сигурно това е идеалното място за туристическия прощъпулник на малкото ти дете, което все още те слушка. Тя вероятно е и най-лошото място за семейна разходка с борещ се за независимост тийнейджър, който нихилистично ще мърмори през цялото време “Баси глупостите!”.

За какво става въпрос ли? По трасето (с наистина детска дължина) са разположени дървени табла, с изписани по тях кратки приказки или стихотворения. Има си и къщичка на Баба Яга, пътят до която представлява лабиринт, осеян с дидактични надписи за грешките в живота. А самата Баба Яга виси заплашително над пътечката, като топъл януари над селскостопанската реколта.

След литературната пътечка, по която срещнахме само възрастни и нито едно дете, се разхождаме още час-два по баирите и компанията решава да се прибере в уютните стаи на х. Леденика. Аз обаче имам нужда от още и продължавам сам. От двете страни на пътя се редуват самоделни табели, указващи кошари и наличието на сирене за свободна продажба (без касов апарат и въпрос “А нещо за пиене?”). Не обичам овче сирене, но от любопитство се отбивам.

На поляната ме пресреща Дядото. Ухилен и зачервен като великденско яйце. Като всеки, който живее на чист въздух, пийва винце на обяд и не му се налага да проверява мейла си през пет минути. Още не сме влезли в къщата и той вече знае какво образование имам, семейно положение, родно място и т.н. Цялата информация, за която ние, градските хора, губим дни и часове. Правим си срещи по кафенета и ресторанти, плащаме скъпи сметки и даваме бакшиши, за да научим постепенно неща, за които се срамуваме да попитаме директно.

“Аз съм на 72 годин (без “и” накрая). Ти кой набор си?” – пита Дядото и след като му отговарям, веднага изчислява къде се намирам във времето спрямо децата му.

Докато е млад, човек си мисли, че неговата рождена година е като нулева за летоброенето. След това новата ера се премества и всичко започва от децата, мисля си аз, докато влизаме в къщата и леко стряскаме Бабата, която е полегнала за следобедна дрямка.

Стопанката веднага скача, за да извади от тенекията кило сирене, а Дядото ми връчва халба, пълна с неговото винце. Двамата живеят в стаята с печката, а останалите помещения са като огромен хладилник. От тавана висят сушени мръвки и сланина. Дядото вади ножката и мезето е осигурено. “Яж, аз нямам зъби за това” – хили се той. Виното му е резливо, леко газирано. Питам го дали слага ориз или нещо друго. “Нищо не слагам, това е от въздуха.”

Канят ме на топло, при печката. Мизансценът включва стенен календар с Боримечката, кибрити Zebra, лекарства в найлонова торбичка, закачена на пирон и гоблен над леглото със сърнички и езерце.

“Тук няма бандити. Вече 15 години се заключваме само с един изкривен пирон” – нарежда Бабата. “Седни, момче! Да ти обеля печен картоф.” Жената поръсва сол и “лютивко” направо върху мушамата, топва картофа в двете купчинки и ми го подава. Истинско гурме изживяване!

Хортуваме си известно време. Децата и внуците им са в близкото село Згориград, което всеки новодошъл чува като “Сгуриград”. На изпроводяк през ума ми минава неприличната мисъл “А дали вечер бабата и дядото все още ...” При този чист въздух и спокоен живот. Тъкмо да се засрамя от себе си и тиквата ми ражда друга мисъл “А защо пък точно вечер? През седмицата тук почти не минават хора и нищо не пречи и през деня да ...”

Прибирам се при моите хора в хижа Леденика, където някой остарява с една година и прикрива нервността си с фойерверки и викове.

На следващия ден се разхождаме по друга образователна пътека, чиито табла въвеждат в планинарството. Екипировка, ориентиране, малко за отровните змии и други такива. Маршрутът е три часа, а маркировката на места е предизвикателство и за туристите с опит. За пещерата не си и помисляме. При това хубаво слънце...

За жалост, връщането към София е неизбежно. По серпентината надолу. Като Джейми и вълшебното фенерче, но не за да попаднем в приказния свят, а за да излезем от него.

Срещаме се челно с реалността още на околовръстното край Ботевград. Там има един равен и прав участък, където момичета с криволичещи съдби махат на камионите. И сякаш махат за сбогом на уикенда.

Му му мух мули, майкоууу!