У-лицата с Елена Евстатиева и що е то възстановителен подход?

Как да общуваме по-лесно, да се разбираме, оценяваме и не подценяваме чувствата и емоциите си? Ще попитаме Елена Евстатиева, която знае много за възстановителния подход и възстановителните практики. Детайлно тя ще разкаже за тях  по време на фестивала „(не)Възможното образование”, чиято втора част ще се състои на 22 и 23-и юли в двора на софийското 139 ОУ „Захарий Круша“.

Какво точно представлява възстановителния подход и  възстановителните практики?

Оказва се не е много лесно да се обясни. Подходът тръгва от социално движение за възстановително правосъдие и по цял свят се налага това име. Пионерите в тази сфера си дават сметка, че тръгвайки от наказателното правосъдие, този подход е приложим в различни полета на човешките взаимоотношения. Иначе това социално движение тръгва от силен стремеж за възстановяване на справедливостта, тъй като в съдебната практика на Западния свят, към  който принадлежим и ние, усещането за несправедливост е преобладаващото, както при потърпевшите, така и при подсъдимите.

Доказано, е че много често престъплението се извършва, поради усещане за несправедливост (изключвайки патологиите). Това социално движение поставя  три ключови въпроса  – кой беше наранен, какви са неговите потребности и кой носи отговорност за това. В противовес на изследваните от наказателното правосъдие: кой е извършителят, кой закон е нарушен и какво заслужава той  заради това. 

Ясно се вижда, че тук акцентът се поставя върху потърпевшата страна. Това не е така при конвенционалното правосъдие. Там жертвата остава често е в ролята на свидетел, което е странна позиция за страдащ. От тук насетне се появява философия за справедливостта, която всъщност се оказва, че не е толкова нова, колкото древна. Самите пионери в това правосъдие намират корените му при маорите  в Нова Зенландия, при индианците в Северна Америка. В Западна Европа се оформя съвсем самостоятелно, разглеждайки конфликта като собственост.

В днешно време не наблюдаваме ли подобно отношение още в яслата? Ако едно дете прояви „агресия”, веднага се превръща във „виновен”, вместо да се погледне на реакцията му като на знак, че има нужда от помощ?

Точно така. Проявата на каквато и да е агресия в най-ранна възраст е симптом. По-късно също е такова, но вече  говорим за утвърдено поведение. Трудно този човек може да се замисли защо реагира така. Но при децата е потребност. Възстановителният подход може да се пренесе съвсем спокойно в училищния двор или в яслата, за изясняване на ситуацията. Защото, ако се концентрираме върху въпроса кой е виновният, автоматично заемаме мястото на жертвата. Присвояваме си ролята на потърпешвата страна без да сме страдащ. Забравяме за неговите потребности или се връщаме към тях много по-късно. Но заради това отлагане, те вече са заменени от друго и не звучат адекватно за отсрещната страна.

Как се прилагат възстановителните практики в училищната среда?

Тези възстановителни практики имат ясно установено място в наказателното и младежко правосъдие по света, като някои от пионерите доста бързо започват да обучават и училища в края на 90-те. В моята практика училищата започнаха да ми стават интересни  преди  около 6 - 7 години. Давам си сметка, че учителите имат много трудности. Те са изправени пред дилемата – ние сме тук да възпитаваме или да преподаваме. Но ако средата е благоприятна за преподаване, тогава може и учителите да преподават. Ако децата имат други потребности, които не са посрещнати, то темата са техните отношения и на учителя му се налага да жонглира между откликване на тази тяхна потребност.

Другата възможност е да се прави, че не ги вижда или чрез рестрикция да въдвори ред, за да изпълни своята професионална задача. Ако си представите как изглежда един учебен ден – той е доста концентриран с много малко свободно време. В клас децата трябва да са тихи, често напрегнати, което ескалира в 10-минутно междучасие, в което учителят отново трябва  да усмирява тази силна енергия и се връща в клас отново, за да преподава.  Следвайки основната задача на своята професионална роля, преподавателите не могат да намерят отговор как да се справят.

Друг проблем е, че на училището не се гледа като на общност. А ако осъзнаем, че е, ще започнем да търсим и решаваме проблемите по различен начин. Знанието е центърът, но за да се изпълни тази мисия, трябва да се включат други теми. Има достатъчно доказателства, от които става ясно, че в една емоционална и безопасна, подкрепяща среда, децата усвояват много повече академични знания, отколкото в среда, в която се чувстват застрашени и несигурни.  Със сигурност има  доказателства, че и в негостоприемна среда може да се регистрират високи резултати, но там центърът не са отношенията, а постиженията. Това е за сметка на децата. Така те растат в среда на емоционални лишения, последиците от която могат да се видят по-късно в проблемите, които те ще имат като възрастни.

Това става все по-ясно с времето, но имаме ли сили да променим изцяло модела? Готови ли са на това родители, учители, МОН?

В по-голямата част от училищата има голямо разделение между учители, родители, деца. От една страна са децата, подчинени на възрастните. В някакъв смисъл това е разбираемо и  естествено. Те са личности, които сега се развиват и отговорността все още не е тяхна. От друга страна са учителите, които често са в конфликт с родителите. Съвсем трета страна е мениджмънтът на едно училище, който всеки път следва да заеме страна, често тази  на родителите. А  учителите не усещат защита от своя работодател. По-старите учители казват, че едно време е било лесно, защото са имали едни показалки, които може и да не са употребявали, но всички са знаели, че могат да употребят и рядко се е подлагал на съмнение авторитетът на учителят. Не казвам, че това е добро. Казвам, че днес   липсва доверие и уважение между страните Сега имаме разпокъсаност. Нямаме общност.

Училището е разделено на класове, нерядко с конкуриращи се класни ръководители. Има директор, който се чуди как да управлява всички тези взаимоотношения. Ако се върнем на възстановителните практики, те са три основни. Имат много разновидности, в зависимост от културите, в които се прилагат. Прилагането на всяка една от практиките води и до укрепване на общността. Едната е фамилна групова конференция, която включва фамилиите на основните засегнати страни. Тук влизат и специалисти. Тази практика цели изясняване на ситуацията – кой е бил наранен и как. Да каже какви са страданията му, но го казва в присъствието на извършителя. Ако става въпрос за деца, не е нужно да има квалификации, защото децата сами осъзнават, ако са виновни. Едновременно с това е важно да се помни, че самите виновни, често преди това са били от другата страна – на страдащия. Тоест „виновният” е бил потърпевш. Ние също сме имали традиционни български практики, защото всяка общност създава практики, които са насочени към решаване на сложни общностни ситуации.

Какви проблеми се адресират чрез възстановителните практики?

От ежедневния конфликт, до тежки конфликти, каквито са престъпленията. Тези практики са приложими навсякъде, където има общност. Приложими са и в семейството.

Казахте, че тези практики са познати и на предците ни.

Не сме стигнали много далече в изследването на собствената ни традиция, но това, до което аз стигнах в личните си търсения и се оформи като хипотеза е, че може да открием възстановителни практики от времето на  Турското робство. В обичайното право могат да се търсят корените, които не са далеч от тогавашната ни култура.

Фокусирах се в този период на Възраждането, защото ми се струва, че еманципацията на българския етнос е била достатъчно добра. Има такива случаи, в които се виждат свидетелства как се събират хора без да се стига до официалния съд – тогава османския. Стремежът е всичко да се решава в общността. С развитието на модерната правосъдна система, държавата изземва тази решаваща роля на общността, с която тя сама решава проблемите си. Но всъщност общностите са много чувствителни.

Ако общността дълго време преживява несправедливост, тя може да се разпадне или да сътвори  механизъм, за да се съхрани. В нея всеки един е важен. Гради се на нравствено, а не на статусно аранжиране. Тоест, ковачът стои наравно с богаташа и наравно може да съди .

Общността се доверява на личности, които са носители на морал и нравственост, на които цялата общност може да се опре.  И това е ценното -  нещо, което в развитието на модерното общество сме загубили.

Възстановителните практики вече са част от не едно училищe. Как става това?

Често учители и родители сами, интуитивно стигат до възстановителния подход, без да осъзнават, че прилагат  възстановителни практики. Към мен са се обръщали  родители, които инициираха представяне на ВП  във Варна и обучение на екипи в частно училище от София. В друг случай са се обръщали професионалисти, психолози от голямо столично училище. Убеждението ми е, че ако мислим всяка организация като общност, неминуемо стигаме до възстановително мислене. Това ни се налага. Когато мислим за интересите на общността, трябва да мислим за всеки един неин член. Няма значение виновен ли е или жертва. Общността има отговорност и това е много важно. Общността на чиято територия живеят тези две страни е отговорна страна.

Ако мислим възстановително, ние вкарваме и общността като трета заинтересована страна. Днес растем самотници. Как изглежда сега една майка, която гледа сама детето си? Този проблем се усети особено силно по време на карантината от коронавируса. Много майки трябваше да са на работа, докато децата им са сами вкъщи. Растем като самотни хора, без общност. Това води и до това, което се случва в момента на улицата. Защото това на площада -  не е общност.