Сценаристът, който не обича да си измисля

Нели Димитрова. Снимка: MediaPro Entertainment

1 / 7

Специалността "Драматургия" е една от най-младите в НАТФИЗ, но вече може да се похвали със своя традиция. Смяташ ли, че има връзка между нейната поява и успехите в българското кино и сериали?

Убедена съм, че е така, въпреки че все още има хора от някои продуцентски компании, които се отнасят малко негативно към тази специалност, която бе възобновена най-вече от професор Семерджиев. Аз само я разработвах с него. Защо казвам, че има хора, които все още са скептични към нея. В самото начало ние като преподаватели нямахме кой знае какъв професионален опит и мнозина не бяха сигурни на какво ще бъдат научени. Днес обаче се оказва, че големите продуцентски къщи използват именно нашите хора. Във всеки един от големите сериали, които в момента вървят по всички телевизионни канали, има студенти от НАТФИЗ. Малко или много тези, които са скептично настроени към специалността, се убеждават, че обучението при нас става все по-добро и не отстъпва на нищо, което се случва по света.

Вярно ли е, че всяко ново е добро забравено старо и може ли сценаристът днес да шокира с нещо зрителя?

В момента живеем във времето на интерпретациите. Доброто забравено старо е показано по нов начин. Това се доказва в сериалите, които вървят в момента – и в “Столичани в повече”, и в “Домашен арест”, и в „Къде е Маги?” например ще намерим някои от архетипните ситуации. Персонажите имат доста константни взаимоотношения. Колкото и време да мине, в която и културна среда да се намираме, темите като любов, предателство и изневяра остават вечни. Начинът, по който ги интерпретираме, вече привнася някаква новост. Ядрото е сигурно, а формата, по която се украсява историята, носи нейното осъвременяване. Примерите може да открием в различните формати, които в момента излизат. Ненапразно се откри и 3D киното, което безобразно впечатлява. Наблюдава се едно надграждане на друго сетиво във възприемането. Затова пък като емоционалност това, което ще влезе в сърчицето на зрителя, са именно вечните теми като приятелството, любовта ...

Така стара е и темата в “Домашен арест”.  Младото семейство е принудено да живее с възрастен родител, който почти му “помага”. Как гледате от екипа на взаимоотношенията между персонажите – само в български или и в универсален контекст?

Лично аз много исках да е в български дотолкова, доколкото персонажите са българи. Без да стигаме до нашия битовизъмкато протакане на бълагрско зеле в мазето. Такъв тип еснафлък не сме търсили. Искахме да наблегнем на универсалните проблеми, които могат да произтекат от живеенето на много хора с различен темперамент под един покрив.Опитахме се  да пресъздадем универсалните проблеми мъж- жена, съжителството с тъщата. От това винаги произтича нещо весело, забавно и любопитно. Никой не може да ме убеди, че тъщата или свекървата са много свестни. Да, може да са много приятни, но да не са ти в къщата...

Какво ще се случи с героите в новия сезон?

Към персонажите в „Домашен арест” този път не проявихме никаква милост. Нито аз, нито Тео Чепилов, а още по- малко нашият творчески продуцент и един от режисьорите на сериала - Ники Пенчев. Ще им се случи почти всичко, за което се сетите и 2 пъти повече от всичко, за което не се сетите. Нахлуването на Райчо в къщата ще създаде един доста по-различен ред. Коцето, разбира се, винаги ще обира пешкира и ще страда най-много от промените. Не стига, че ще изгуби най-любимото си - кенефа до спалнята, но ще загуби и работата си, ще бъде предаден от най-добрия си приятел, ще му се наложи да ходи на училище, ще потроши безценна движима собственост на Мама Еми, дори в пристъп на геройска лудост - ще получи куршум в дупето. Много физическо и емоционално страдание очаква Коцето, а съчувсвие и подкрепа няма да види отникъде и от никого. Или само малко, ще видите. Така разказани перипетиите на Коцето може да ви звучат като драма, но всичко е много много по-смешно от преди.

По-лесно ли вървеше работата по време на втория сезон, вече познавайки екипа и характера на самите актьори?

В интерес на истината още от самото начало знаехме за персонажите, за които ще пишем. Бяхме си ги заплюли и ни предстоеше чисто на продуцентско ниво разговор с тях. Но представите ни бяха категорични и това наистина облекчава процеса. В първи сезон бяхме почти през цялото време на снимачната площадка. Трябваше да гледаме начина, по който интерпретират ролята. Понякога самите актьори са давали предложение как да се смени някоя реплика, че повече да им пасва на персонажа. Изобщо имаше едно готино взаимоотношение на работа и сега ни е доста по-лесно, защото сме свикнали един с друг. А актьорите -  те вече не само познават повече от прекрасно героите си, те ги обичат! И това си личеше и на снимачната площадка още по време снимките и със сигурност зрителите ще го усетят и от малкия екран.

Какво се случи с идеята някой от епизодите да го напише зрител?

Имаше интересни неща. Доста хора бяха разказали лични случки и ние си избрахме три от тях. Предпочетохме такива, които си личаха, че са лично преживени. Може би не е най-нечувана и невиждана ситуация, но е достоверна. Имаше и хора, които бяха тръгнали да ни пишат и сценарий, не бяха разбрали “правилата на играта”. Вече заснехме епизод по идея на един от спечелилите зрители – Светослав Нахум, зрителите ще видят серията съвсем скоро. Предстои заснемане на ситуациите и на другите спечелили.

Имаш пръст и в първия сериал-сапунка “Хотел България”. Защо днес е по-лесно да се снима в телевизията?

На българската телевизия й трябваше време да узрее и шефовете им да повярват, че едни български творци могат да създадат сериал. Ако направим статистика с турските телевизии, тамошните творци са направили първите си стъпки преди около 10 години. Сега и ние активно работим. Почти всяка телевизия тръгва със свой проект. Турците вече са се научили да правят успешни теленовели и хората ги гледат. Смятам, че при нас телевизиите не бяха достатъчно узрели и това спря целия процес. Но в случая с “Хотел България” ние направихме 73 епизода, което никак не си е малко.

Писала си сценариите и на анимационни филми. За игрално, анимационно кино или за телевизията те сърбят най-силно пръстите?

Телевизията. Откакто съм започнала да се занимавам с писане, малко или много си започнах оттам. Игралното кино също ми доставя голям кеф. Готвим нов проект, за който спечелихме финансиране от филмовия център. Ще го правим с Виктор Божинов. Така че аз няма да оставя в никакъв случай игралното кино, но там нещата се случват много по-бавно. Може би съм малко по-припрян човек и затова предпочитам телевизията. Тя ми е слабост.

Кои са най-големите “клопки” в драматургията - например защо в почти всичките ни сериали има престъпления, убийства, отвличания... Не е ли интересен животът на обикновения човек?

Нещото, което казвам на студентите си, е, че не обичам да си измислят. Трябва максимално да слязат на земята и да наблюдават. Добрият драматург не измисля, той има по-добра способност да наблюдава, да събира истории, да бъде воайор, да подслушва в автобуса. Това не е кражба. Това е умение да можеш да организираш от парченце чужд живот да го вградиш в други образи, които да го обиграят.

По отношение на убийствата: наистина като има застрашен живот, интригата е по-голяма. В НАТФИЗ на първокурсниците им забраняваме да пишат истории с клошари, проститутки, убийства, мафиоти и престъпници. Искаме от тях да пишат за обикновените хора. Много е лесно да напишеш любовна история за пич, който много обича момиче, обаче, видиш ли, е в инвалидна количка. Всички реват. Но това е евтината мелодрама. Искам да ми разкажат същата история, но със здрави хора. Не обичам външните обстоятелства да ми решават ситуациите. Не те трябва да движат взаимоотношенията между персонажите. Иначе криминалните сюжети са си класика. Нека, който има сила, да ги развива. Ето сега в ефир е и „Къде е Маги?”, където „заплитащият” елемент е криминален, но след него сюжетно се разплитат много чисто човешки истории, има много чувства и емоции: любовта, приятелството, изневерите, предателството, взаимоотношенията между поколенията…все теми, които са вечни и вълнуват винаги.

Ти откъде черпиш вдъхновение за твоите персонажи?

Ако щеш ми вярвай, но още се движа в градския транспорт. Ако се возя в такси, си говоря с чичковците шофьори, за да разбера техните истории. Събирам спомени отвсякъде. Не обичам да си измислям.

Преди време имаше доста режисьори, които правиха филмите си без предварителен сценарий. Сега това май е трудно постижимо. Смяташ ли, че зад всеки качествен филм стои добър сценарий?

Много вярвам в това. Изповядвам идеята още откакто бях студент в НАТФИЗ. Вижте кои филми спечелиха "Оскар" тази година. Нямам нищо против елитарното изкуство, но много ще се разсърдя на някого, който ми каже, че филмите на Фелини или Антониони, са направени без добър сценарий.