Пиесата "Рейс" е от доста известните заглавия на Станислав Стратиев. Само Здравко Митков я поставя към седем пъти. Обикаляла е и в Щатите (1989), в Македония оживяла три сезона (1994), в културния Дом „Витгенщайн” (2014), на международен фестивал в Пекин с наградени млади НАТФИЗ актьори. Очевидно темата е дотолкова актуална, че и в годината на нейното създаване – 1980-а (с премира в Сатиричния театър, където авторът е директор, постановка Младен Киселов), и днес носи уж абсурдизъм, но за България пълна реалност на характери, поведенчество, на място и посока на действие. Въобще – комедия ли е пиесата “Рейс”? По-скоро черна комедия, във всеки случай сатира.

Условно седемте пътници са разделени на две групи – основна (шумна), на възрастните, която командва положението (уж) и маргинална (младежи/ момче и момиче), влюбени и, заради слушалките на уши, дистанцирани (уж). Има и трети, виртуален участващ – шофьорът, фактическият командващ положението, но невидим за зрителя. Всеки със своята история (стрината с чувала от/за АлдОмировци, музикантът с голямата цигулка (всъщност, чело – твърде съмнително?!), закъсняващ за запис с международни участници; пътникът със служебната чанта – вечно компетентен, раздавателен откъм правота и съвети (знаем ги, когато става въпрос до останалите е “ама естествено”, а иначе: пак ли аз!); и другият с мрежата пълна с хляб, пиячка и марули, уж за помен на баща му), правота и позиция, но... дотук. Моралът спада в друга категория – твърде условна.

Основни реплики: Граждани, накъде отиваме? – Не дразнете шофьора!
Не можем да разчитаме на случайността. – С шофьора е забранено да се говори!
Какво значи любов? Може би все пак ще отидете при шофьора! (подкана от шумните към девойката) Не е ли по-достойно да се раздадеш за хората, отколкото за една жена? (назидание от шумните към ревнуващия) 
Та кой си дава собствения хляб? (По-добре го изяж, макар и да не си гладен.)
И отговорът: ... шофьорът търси хлебарница! ...към (на) Копривщица... хем да види майка си, хем тя да му го замеси. – Е, защо пък да не я види? Яс пък не бех ходИла у Коприщица.

Защо пак, проф. Митков, опираме до Стратиев?

Първо, защото е един от най-стилните съвременни автори – за мене е съвременник, макар да е вече покойник. Второ, защото начинът по който живеем, извиква отново Станислав Стратиев на сцената. Защото всеки път, когато показваме невъзможността си да живеем морално, да се обединим около някаква идея, да избираме интелигентни и кадърни управници, ние се проваляме. И като следствие, търпим катастрофите, които са показани в представлението “Рейс”.

Тогава, във всеки театрален сезон, отново и отново, е трябвало да бъде поставяна в този политически сериал?

Не съм историк или анализатор, имам своя самодейна теория защо така лошо живеем, защо не ни се получава. Мисля че през 500-те години управление на Турция нашият народ не е имал абсолютно никаква отговорност. Турците му изпращат областен управител, кмет, охрана, а народът само си пази кокошките и казва: За съжаление днес трябва да заколя една кокошчица, че турците идват. Това са 15 поколения живели без каквато и да е грижа за собствения си живот. Без каквато и да е отговорност, че трябва да се взимат решения, че трябва да можем да избираме кой да ни управлява, за да живеем по-добре, по-смислено и по-морално. Защо е възможно да избираме некадърни, необразовани, нагли управници. Защо? Това е моя тема.

Егоизмът всеки да си яде своя хляб, все пак, не е ли общочовешки?

Разбира се, човешкото същество има инстинкт за самосъхранение. Но онези нации, които дълго време са култивирали чувството за общност, за отговорност, вкл. не само по морален път, а и по силата на принудата, вече са се възпитали по този начин. Всички казват: Ама те, американците, като ти се усмихват, това е фалшиво. Предпочитам фалшиво да ми се усмихват, отколкото да ме гледат на кръв по тротоара и в автобуса, когато се разминаваме. И най-важното, всички тези цивилизовани, демократични нации, знаят че законът е това, което трябва да бъде спазено. Докато рефлексът на българина е: абе има такъв закон, но понеже другите го заобикалят и аз ще го заобиколя. Този рефлекс, руинира възможността да се реализираме смислено, съвременно, да прогресираме.

Е в този контекст има ли шанс за вас театралите? Театърът ще спаси ли света?

Далеч съм от такъв патос. Но знам едно, ако хората които правят театър: актьори, режисьори, имат подобно мислене, тяхна мисия е да го реализират. Между другото, това правим. Не винаги с пълен успех, но отговаря на личните ми вкусове, на моето мислене по въпросите, които се разглеждат в една драматургия.

Очаквате ли някой от тези, за които е предназначена пиесата, да дойде в салона? Пък и да се замисли?

Имате предвид дали ще дойде шофьорът? Според мен – не, няма да дойде. А сме във време, когато порязаха театрите с такава финансова наглост, че би трябвало да се почувстват малко поне отговорни. Със съпричастие, от кумова срама. Измислиха такава система за финансирането, та театри като нашия, който работи добре – изкарва добри собствени приходи, му прибират парите. И от един момент нататък, каквото и да изкараш, Министерство на културата го прибира в системата СЕБРА и го преразпределя на други, не на театъра, който го е изработил. От една страна казват: това е продукт, вие сте търговска организация и трябва да изкарвате пари. И когато се отказваш от естетически критерии и правиш пари, ти казват: А не, дай парите, ние да ги преразпределяме. Това ми се вижда цинично. В края на октомври си изпълняваме бюджета – ноември и декември няма за какво да работим. Като работим, всичко отива в Министерство на културата и ще бъде присвоено. Не можем да завъртим тези пари обратно в производствения процес на нашия театър за нова продукция.

Не е ли по-удачно Министерство на културата да отпадне и финансирането да става по други пътища? По тази система се работи отдавна в развитите страни.

Там където има утвърдена демократична традиция, където богатите фирми не са мутри и богати по някакви паразитни причини, получили богатството си от небето, там те са възпитани и дават пари. С интелекта и бизнесменската си опитност са постигнали резултати. Ние от мутрите в България, освен чалга клубове друго не можем да очакваме. Т.е., ако театърът бъде оставен, ние никога няма да намерим смислени спонсори. Трудно ми е да го повярвам. Липсата на морални устои глобално – в целия народ и в управляващите, да изчезне. Не че и в другите демокрации го няма също, но там е по-фино и не ощетява до такава степен обществения прогрес. Затова и толкова обичам монолога за върбата в пиесата (...Ако ще се разбираме като братя, хич да не почваме. С братята ми не можахме за една върба да се разберем. Върбата от тате. Нарязахме я на парчета, вместо да я отгледаме цяла. - бел. А.М.), тъй като точно това става в България: дори малкото което имаме и което можем, заради интереси, неразбиране и конфликти, го унищожаваме, вместо да го ползваме за себе си.  

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase