Първанов и Кадафи на Евро-африканската среща в Лисабон. Снимка: trud

Един от принципите на българската външна политика от 1944 г. насам беше демонстриран нагледно само преди няколко дни от президента на републиката по време на срещата между държавните и правителствените ръководители на ЕС и Африка в Лисабон. Той гласи: „Там, където европейците клякат, ние направо коленичим“.

Е, преди не бяха европейците, а един друг голям, братски народ, но действията на нашите управници през годините на нескончаемия преход запазиха своя неприятно-сервилен привкус. Дори да си тапицираш кабинета с ликовете на Левски и Ботев, както знаем, навикът е втора природа.

Това, че ЕС и преди всички останали френският президент Саркози протегнаха ръка за приятелство към Триполи може да изненадва някои, но си има своите реално-политически основания. Не, не си и помисляйте, че става дума за подобряване на ситуацията с човешките права в Либия. Там такива права имат само Кадафи и роднините му, но това не интересува ръководителите на европейските държави, които иначе имат навика да сочат с пръст Африка, държейки морализаторски речи.

Причините са, както винаги, комплексни, но могат да се сведат до три:

1. Известно е, че поради изгодното си географско разположение Либия е една от основните страни, през които преминава масовата африканска емиграция за Европа. По всичко изглежда, че сега европейските политици са решили да превърнат североафриканската страна в буферна зона, където да се създадат условия за спиране на голяма част от милионите африканци, запътили се към „обетованата земя“ на Стария континент. За услуга от подобен характер Кадафи едва ли ще се задоволи само с пари, макар тук да става дума за милиарди евро.

    

2. Нефтените находища на либийска територия продължават да бъдат апетитна хапка за европейските петролни компании като Shell, British Petroleum или OMV. Все пак в Либия се вадят над 1,5 милиона барела нефт дневно. Петродоларите Кадафи може след това спокойно да похарчи за европейски самолети Airbus или за военна техника, закупена от новите му френски приятели.

    

3. Голямото политическо влияние на Кадафи в Африка и други страни от т.нар.“трети свят“. Както е известно, Либия играеше и продължава да играе ролята на посредник по редица спорни въпроси и при решаването на въоръжени конфликти на африканския континент ( виж Дарфур – бел.авт.)

На тази първа европейско-африканска среща на високо равнище за последните седем години, Кадафи не беше особено притесняван с неудобни въпроси. За главен виновник беше нарочен президентът на Зимбабве Робърт Мугабе, който беше поканен от ЕС едва след като някои други африкански държавници казаха, че няма да участват, ако той не присъства на форума. За ситуацията в обеднялата южноафриканска държава няма да говорим тук. Това, което трябва да стане ясно е, че Мугабе може да е канибал, но това не означава, че Кадафи е вегетарианец.

Либийският ръководител се чувстваше до такава степен в свои води в Лисабон, че освен да разпъне бедуинска палатка насред португалската столица, в навечерието на срещата заяви, че призовава Европа да компенсира финансово бившите си африкански колонии. Ако това не станело, европейците щели да заплатят цената чрез „тероризъм, имиграция и отмъщение“.

От човек като него подобни думи трябва да се взимат насериозно. Все пак режимът на полковник Кадафи съвсем официално се призна за виновен за самолетния атентат над шотландското градче Локърби през декември 1988 г. Това провинение не единственото. Известно е, че либийците бяха замесени и в атентата в берлинската дискотеката „La Belle“ през 1986 г., при която загинаха трима души, а 200 бяха ранени, а освен това от години поддържат връзки с голям брой бунтовнически движения в Подсахарска Африка.

Късата памет на европейските политици може да ни учудва, но все пак сме длъжни в интерес на истината да споменем, че на тях им трябваха почти 20 години, за да приемат да седнат в една зала заедно с Кадафи. На българския президент Георги Първанов му трябваха по-малко от четири месеца след освобождаването на сестрите, за да се снима рамо до рамо с човека, който подигравайки се с всички медицински свидетелства и юридически норми държеше в затвор и измъчваше шест наши сънародници в продължение на осем години, докато изнудваше родината ни по всякакъв възможен начин.

Учудени от подобно поведение български политици и дипломати естествено няма.