Неделна рапсодия

Този срамен момент отмина отдавна, но гадното чувство остана. По тази причина в неделя рядко излизам по светски събития, отдалечени на повече от 1 километър от къщата ми.

Вчера обаче, ставайки, видях как се е облещила Витоша. Видях и строителите на отсрещния блок, които се бяха облещили не по-зле от планинския масив. Понеже строежът, общо взето, влиза в моята спалня на шестия етаж, често си комуникираме безгласно с момчетата.

Аз им махам, като се събличам, за да се къпя, и те ми махат в поздрав, а след това пускам пердетата, за да не стане инцидент на обекта и да ме глобят от Главна инспекция по труда.

Тлъстата котка на съседите, която е братче или сестриче на моя котарак, също беше излязла на перваза, който е широк около половин сантиметър. Викнах моя да си види родата и да си поговорят, за да престане да вие като ощипан койот.

Витоша продължаваше да се блещи нагло. От другия балкон пък се оцъклила Стара планина. И летището, а също и железопътно депо „Искър“, но то не е много привлекателно. Дюлята, крушата и люлякът в отсрещните къщи цъфтят здраво и хич не ги е срам, а в дърветата наоколо цвърчат някакви фтички. Въобще, настроението е като от стихотворение на Дебелянов преди да иде на фронта.

Реших, че е крайно време да престана да робувам на ученическите си предразсъдъци и че утре, демек днес, никой няма да ме пита металът какво е. Та най-добре да взема да изляза, викам си аз, щото на това блещене не се издържа.

Обаждам се на приятелка, която живее ниърбай, както казват англоговорящите. Тоест – у махалата. И на нея й се излиза, така че се хващаме дружно и се занасяме директно в кварталния парк.

По принцип избягвам да ходя в него, тъй като два от домашните ми любимци са заровени там. Като умряха, не приживе. Докато са живи, ги гледаме като писани яйца и затова много се учудваме като вземат, та умрат.

И на ветеринаря се опитах да обясня, че не колекционирам котешки трупове, а просто така се стичат обстоятелствата. Той обаче май не ми повярва и предполагам, че ме подозира, че крия една котка във фризера. А тя просто избяга миналия Великден, подтикната от хормоните си.

А в парка – красота. Не бях стъпвала от доста време и затова искрено се учудих на демографския бум в квартала. Имаше всякакви бебета – малки, по-големи, рошави, гологлави, руси, чернокоси, с камиончета, без камиончета. Мами, татковци, баби, лели. Май и един вуйчо видях.

А също: въртележка с колички и, разбира се, стрелбище, щото, ако няма къде да пуцат, хлапетата ще порастат непълноценни.

Децата с интерес разглеждат приятелката ми, която ходи с медицинска яка на врата, след като направи неуспешен опит да си го счупи. Отдалече прилича на щъркел с проблеми в опорно-двигателния апарат, ама тя е пич и не се притеснява. Поне дечурлигата се забавляват. Подозирам – повече, отколкото на стрелбището.

Установявам промяна и в ландшафта - наоколо са построени множество кокетни кооперации, които гледам с блян в очите. Естествено, типично по нашенски, блокчето е прекрасно, но пътят до него прилича на коларска пътека с изглед да бъде преквалифицирана в четвъртокласен път от междуселската мрежа.

Кал, локва, пак кал. Памперсче. Кал, локвичка – о, йе, плочка! Благодарение на усилена физическа еквилибристика и избрани съчетания от художествената гимнастика в златните години на Анелия Раленкова, се добираме до квартално кафене.

Сокче, кафенце и необходимото количество витамин Д, разбирай слънчеви лъчи, е нещото, което осмисля априлския неделен ден. Вярно, че ми изгоря носът, но това е миниатюрен недостатък в иначе божествената реалност.

По пътя обратно се опитах да намеря гробовете на кучето и котката. Те са два различни, щото умряха по различно време. Виждам обаче, че навсякъде наоколо е осеяно със своеобразни надгробни камъни, които в повечето случаи представляват отпадъци от някои от строежите. Важен е жестът, все пак.

В края на краищата не ги открих, извиних им се мислено и им пожелах приятен ден, където и да се намират.

На връщане си пообщувах с продавача на марули, с козметичката от кварталния салон за красота и със строителите, на които помахах и се разбрахме да се видим пак, като си вляза в стаята.

Сега си мисля – вече всяка неделя ще излизам навън. Освен, разбира се, ако климатът не се сговняса прекалено много. Препоръчвам го и на вас.

Защото чувството в тялото и душата след подобно начинание е прекрасно и няма нищо общо с усещането, което оставяше часът по физика. Е, може би вас в понеделник сутрин са ви изпитвали за чувствата на лирическия герой, колко е котангенсът от 7635 и едноклетъчно ли е зеленото чехълче? Или май еуглената беше зелена, а чехълчето беше в друга модерна разцветка? Както и да е, това са подробности...

Аз лично вече няма от какво да се притеснявам, дори и да ме изпитат. Другата неделя пак съм в парка. Защото знам, че металът е проводник.