Конфликтът в Сирия - близнак на Гражданската война в Испания

Опозиционерите в Сирия бяха вдъхновени от братята си по съдба в Тунис, Египет и Либия, но според статия на BBC тяхната ситуация е уникална за Арабския свят. И може да се сравнява по-скоро с Гражданската война в Испания, предхождаща Втората световна война.

Конфликтът на Иберийския полуостров продължи 3 години и взе цели 350 хиляди жертви, преди генерал Франко да установи диктатурата си. И тогава имаше бомбардировки по цивилни, макар и от чужди самолети (Германия и Италия „помагат” на своя съюзник-националист Франко).

Преди избухването на бунта срещу президента Башар Асад сирийският народ беше убеждаван и вярваше почти безрезервно на уверенията от страна на режима, че разполагането на множество бойни самолети е насочено срещу големия враг Израел.

Но сега, когато бомбардирането на центрове на опозицията е ежедневие, прозира истината – а именно, че режимът е подготвен да се задържи на власт като използва цялата си военна мощ.

Израел винаги е бил алибито за тежкото въоръжение, това е официалният враг. Но същевременно за управляващите винаги е било ясно, че потисканото сунитско мнозинство в страната ще се пробуди, ще надигне глава и че битката ще бъде жестока. И затова са взели съответните мерки за защита на диктатурата.

В последните 2 години редица арабски държави преживяха революции и вече гледат напред към по-демократично бъдеще. За сирийците обаче е ясно, че борбата ще бъде дълга и мъчителна. Защото властта е повече от подготвена за подобно въстание.

Асад не се качва на самолет, за да избяга в спокойно изгнание. Нито пък е готов да се откаже от „царството си” доброволно, въпреки исканията на мнозинството сирийци. По примера на Муамар Кадафи той няма скрупули да избива своите сънародници само и само да запази властта.

За разлика от Кадафи обаче над Асад и обкръжението му не се изсипват чуждестранни бомби. И той може да се съсредоточи върху това да избива своите противници, разполагайки с цялата мощ на армията.

Нека си припомним, че срещу покойния либийски водач се обединиха Великобритания, Франция, Съединените щати, дори Арабската лига. Последните нямаха нищо против да оставят съдбата на Кадафи в ръцете на НАТО, тъй като полковникът отдавна се беше превърнал в неконтролируем владетел, който не се съобразяваше кой знае колко с арабските си съратници.
 
Дългогодишният диктатор собственоръчно подпечата смъртната си присъда, след като поде вендета срещу разбунтувалия се Бенгази. Барак Обама първоначално не беше склонен на военна намеса в Либия, но алтернативата за масово клане в Бенгази по време на неговия мандат, сходно с тези в Руанда и Сребреница, обърна позицията му на 180 градуса.

"Ако не съм сириец, бих искал да съм либиец", гласяха някои плакати в началото на сирийските антиправителствени вълнения, скоро след елиминирането на Кадафи. Сирийци завиждаха благородно. Те се надяваха, че техните мъчители от върхушката на режима ще получат наказание, сходно с това на безцеремонно разстреляния либийски ръководител.

Но либийският сценарий се оказа неповторим. Той беше по-скоро случайност, а не шаблон. Сега същите тези политици от Вашингтон, които подкрепиха революцията в Либия, не щадят усилия да убеждават цялата международна общност, че "Сирия не е Либия".

Американските управници имат няколко сериозни довода в подкрепа на това твърдение. Границите на Сирия са по-трудно превземаеми, съседните страни са "взривоопасни", а и сирийската авиация е значително по-силна в сравнение с либийската.

Докато западните сили „пипат” изключително внимателно, режимът става все по-безкомпромисен по отношение на опозицията. До голяма степен Асад и обкръжението му разчитат на представителите на етническа си група – алауитите.

Въпреки че имат не малко причини да се оплакват от "своите хора" в управлението, алауитите се хвърлят с всички сили в боя за собственото си оцеляване. Защото вероятността те да бъдат преследвани от потисканите дълги години сунити при развитие на конфликта в полза на опозицията, е съвсем реална перспектива.

Дори и да не се стигне до кървава вендета, алауитите със сигурност ще се сбогуват с привилегиите си. Сред тях е назначаването на добре платени позиции за сметка на по-добри кандидати със сунитско потекло. Както и раздаването на безвъзмездни правителствени субсидии.

В тази обстановка идва и търсенето на аналог, предвид факта, че очевидно ситуацията е по-различна в сравнение с останалите арабски държави. Според BBC ненавистта и жестокостта между враждуващите страни в Сирия, може да се сравни със случилото се в Испания преди повече от 70 години.

Франко е неособено харизматичен (често определян дори като скучен), но жестокостта му няма край. Нещо, което в не малка степен може да се каже и за сирийския президент Башар Асад.

Испанската гражданска война обаче беше в друга епоха – епоха на битка на идеали. Така например американски доброволци с комунистически възгледи – мъже и жени от прочутата "Бригада на Линкълн", се включват в борбата срещу армейските части на генерал Франко.

Сега такива бригади не съществуват. Да, редица сунити-ислямисти от чужбина се включиха в боевете, но броят им е наистина незначителен. Сирийците, които се изправиха срещу режима, ще трябва да водят своята си война сами. И да се надяват, че в крайна сметка техният "Франко" няма да излезе победител...