Жълто халюциногенно хапче

Идването на новата година проспах. Полупроспах, всъщност. Бях болна от страшна грипна разновидност и много отпаднала. Температура, втрисане, повръщане. През останалото време - спане с интензивно сънуване. А в почивките – полусън, полухалюциниране, шумове от съседната стая: приятелите се забавляват, вдигат наздравици ту за Новата година, ту за Евросъюза и най-вече да сме живи, да сме здрави, звучи музика, вилици тракат, телевизорът работи.

Аз лежа с тежка треска. Пила съм си антибиотика и чакам да подейства. Странен сън: Иван Костов – с дълга коса и брада, с оскъдно облекло и тояга в ръка – досущ старобиблейския Моисей – води нас, българите, към светлото петно, виждащо се в дъното на тунел от вода. Това е краят на дългия път към Обетованата земя.

Аз подтичвам бодро с чанта с лаптоп през рамо. Това явно ми е най-необходимото, тълкувам съня си насън. Много добре си спомням преди години, когато тръгвахме, ни казаха да си вземем само най-необходимото. Хората бяха помъкнали покъщнина дори, но след време я изоставяха по пътя. А група мъже от Козлодуй през всичките тези дълги години на прехода не се умориха да поддържат вечно чупещ се бял микробус, в който возеха нещо много тежко. Знаех, че това е АЕЦ-а, знаех, че е ценно и важно за всички нас.

Тананикам си „Одата на радостта“.

Изведнъж се озовах боса и сама в усойна гора. Мрачина и мъглявина. Насреща ми бавно изплува образът на Меглена Кунева. Не беше лицето, главата или тялото, а именно образът й, отбелязах си аз. Защото из мъглата се появи и се избистри, докато разпознах чертите й. „Сега ще е по-хубаво. Това е правилният път“ - повдигна вежда иззад очилата си министър Кунева. И посочи с пръст. Тръгнах в указаната посока като същевременно усетих сладостната отмора след успокоителните слова на Меглена.

Стана ми хубаво и топло, поседнах под един чинар, после полегнах и заспах. И сънувах метално чудовище, което ме гонеше, ревящо с металическия си глас. Беше АЕЦ-а. Искаше да ми пусне ток.

Пробудих се полуужасена, но това, което ми се блещеше от телевизора, още повече ме потресе. В кратката почивка между бълнуванията успях да изгледам и изслушам поздравителните послания на няколко държавници, които много ме умориха.

„Не, не искам да хапна нищо, благодаря! Какъв сън...“ - заспивам, преди да успея да го разкажа.

„Разбира се, че ще се увеличат цените. Заради Европейския Съюз, разбира се“ - размаха царят дългия си пръст пред лицето ми. От устата му хвърчаха слюнки. Вдигнах ръка, погнусена, за да се избърша. „Между другото, викна подире ми Сакскобурготски - виждам, че си се боядисала жълта. Поздравления за добрия избор!“ „Не! Не! Не!“ - трижди се отрекох аз. - „От антибиотика е. Това е страничен ефект. Не е нарочно.“

Запретнах ръкави и с ужас установих, че кожата ми е наситено жълта на цвят. Ще свикна, успокоих се аз, забравяйки, че ще се оправя веднага след като спра антибиотика. Събудих се мокра. Или пот, или царят ме е наплюл, не можех да преценя каква е причината.

Трескаво затърсих листовката за пациента. Ситните букви затанцуваха пред очите ми бурен танц на радостта. Затананиках, за да им е по-лесно. Приличаха на дресиран рибен пасаж.

Изведнъж движенията им станаха плавни под звуците на композиция от Верди. Познах го по цигулките. Ха-лю-ци-на-ци-и – бавно стигна до съзнанието ми думата. Всичко е ясно. Това е сън наяве, просто бълнувам. Пих едно жълто хапче. Това лекарство, въпреки страничните ефекти, е чудодейно. Вчера, два часа след като го взех, се почувствах прекрасно. Дори станах от леглото. Отидох до тоалетната. Цели два часа гледах телевизия. После повърнах и кошмарът започна отново.

„Ще се вдигнат цените, но не заради Европейския Съюз, а заради правителството – чух гласа на Радой Ралин, лека му пръст. Обърнах се към него, а там, съвсем безпричинно, ми се пулеше президентът. Той благо ми се усмихна и каза, че днес е паметен ден от историята. Хвана ме за ръка и ме поведе към голямата златна порта, проблясваща в далечината. Като наближихме, видях, че отгоре й е седнала Меглена Кунева, клати си краката и посреща гости. „Заповядайте, влезте в рая“ - подкани ни с усмивка.

Когато отново отворих очи, компанията се беше разбесняла. Вдигаха шумни наздравици, явно беше минало полунощ. Това се потвърди и от картината, която видях по телевизора и която малко по малко изостри и прикова вниманието ми. Беше министър-председателят ни Сергей Станишев. Той залепи изрезката „България“ на картата на ЕС и с полуубедена походка направи няколко несигурни крачки в посока микрофона на трибуната.

Че е пиян стана ясно и от речта му, която, заради заваленото „с“ и трудното изговаряне на съгласкови съчетания от рода на „ст“, „стр“, „вр“ и др., както и типичното завалено и смекчено наречие, първоначално взех за руски език. Брех! Що не руски, бе?! Сигурно е пил руска водка, помислих си, тя е най-добрата.

После отбелязах и това, което ме беше подразнило още в началото. Та той се изправяше пред нацията в този исторически момент без вратовръзка и с разкопчана риза под сакото. Не че ми пука за него, ама ми се струва недопустимо това. Тц-тц-тц, Сергей се изложи, а мен ме досрамя.

Станишев се изложи сигурно само в моите очи. Сигурно само аз съм го виждала пиян профан. Ама и държавниците са хора и нищо човешко не им е чуждо. Пак заспах с мисълта за Европейския Съюз. Виждах промяната в съня си, а като се събудих, представата изчезна. Остана обаче едно усещане от този последен сън, едно приятно усещане. Това беше пророчески сън, но не го помня. Как аз ще усетя промяната след приемането ни в ЕС? Очаквам все приятни, интересни и вълнуващи неща да ми се случват. Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.