Руска любов по Ламбрев

Николай Ламбрев напоследък очевидно намира най-голямо вдъхновение за работа в руската драматургия. И след като откри и постави великолепната и модерна пиеса на Андрей Казанцев „Бягащи странници” в Народния театър, той се обърна към по-класическите руски автори.

Новата му постановка е по пиеса на Александър Вампилов – автор, който е живял кратко, но достатъчно интензивно, за да бъде наричан Чехов на 20 век и да е сравняван с най-големите образци на руската класическа драматургия. За съжаление, българската публика вече над 30 години не се е наслаждавала на представление по негов текст. Хубавото обаче е, че сега може да си навакса този пропуск на режисьорите.

Пиесата се казва „По-големият син” и премиерата й беше този месец в театър на Армията. В главните роли са Камен Донев, Иван Радоев, Васил Михайлов, Илия Добрев, Ненчо Илчев, Иван Ласкин, Александра Сърчаджиева и Параскева Джукелова (гост).

В представлението основните проблеми са самотата и липсата на близост между хората, забравеното минало, което в един момент се превръща в извор на надежда за бъдещето, което човекът е смятал за нещастно предначертано.

Интересно е, че действието се развива по време на най-върлия социализъм в Русия, но това изобщо няма значение за персонажите и взаимоотношенията върху тях, тъй като текстът отива отвъд настоящето и злободневното и се занимава с човешките проблеми който нямат корени в политическата действителност, а в социалната такава.

Драматургията на Вампилов разглежда човека като социална част, но не от конкретен социум, а от обществото въобще, разглежда принципите и проблемите на общуването между хората, целия диапазон от любовта до омразата, от надеждата до самотата. И всичко това се случва през обикновени ситуации, в които има и комични, и дори – мелодраматични моменти. Те обаче винаги поставят въпроса какво се случва отвъд ситуацията, как се е стигнало до нея и какви биха били възможните изходи.

Спектакълът се занимава с големите проблеми като самотата, предателството, лъжата и любовта през една елементарна и дори – забавна ситуация. Владимир и Силва са двама младежи, които се заплесват по леки момичета от предградията. И като ги изпращат, се оказва, че няма как да се приберат и трябва да намерят подслон за през нощта. Така попадат в жилищната сграда, където живеят Сарафанов – с двете си деца, и Макарская.

И понеже чуват името на Сарафанов, се оказват в неговия дом със сина му и единственото, което успяват да измислят, за да не ги изпъдят, е, че Владимир е син на Сарафанов от първата му голяма любов.

В това семейство обаче тази илюзия съвсем не се оказва извор на хумор и забавни ситуации. Тя отприщва цял порой от желания, надежди и емоции, които са били крити зад примирението от съдбата, която хората понякога приемат за даденост. И когато надеждата за по-хубав живот проговаря у всеки – подбудена по различен път от появата на Владимир и скалъпената набързо лъжа, нищо не може да спре верижната реакция, която отваря хората един към друг. А внезапната откритост почти винаги е болезнена...

В крайна сметка, любовта е тази, която води към развръзката. Което никак не е чудно за героите на Вампилов и техния собствен свят, в който всеки има нужда от любов и същевременно страда от липсата й.

За съжаление, не бих могла да кажа, че постановката напълно отговаря на очакванията ми за спектакъл по Вампилов. Може би това, което ме подразни беше, че е достатъчно дълъг, за да си погледнеш часовника и да видиш колко точно време си в залата. На фона на бурните вътрешни процеси в героите ми се стори, че външно действието се влачи, няма динамика, на места е протяжно и всичко е като една непрекъсната линия.

Не че искам драма и трагедия, но бурните процеси в едно семейство, които са описани в пиесата,  просто хич не бяха бурни в спектакъла. Иначе прекрасно впечатление в пиесата ми направи Иван Радоев, който прави добро превъплъщение в ролята на Силва. Не бих могла да кажа същото за Александра Сърчаджиева. Очаквах повече и от Камен Донев. Като цяло обаче, актьорският състав се справяше много добре, което наистина е лакмус за малко по-лошо свършена режисьорска работа.

Което обаче не пречи да пробвате пиесата. Особено ако ви се гледа нещо, което не се опира просто на ситуации, а гледа отвъд тях и търси причните за случването на нещата.