Да повърнеш върху логиката

Черни стени. Две лампи, които осветяват черния под отгоре – като полицейска крушка при разпит на масов убиец. В средата на сцената – голям ковчег. От дясно – микрофон. Зад ковчега – 2 стола. Черно. И един човек, облечен в костюм. Елегантен костюм. Пиесата на Конър Макфесрън “Спомняш ли си М.” (оригиналното заглавие е “Ром и водка”) в театър Сфумато под режисурата на Димитър Сарджев.

Главният герой започва бавно да разказва историята на живота си. Имал е гадже. И когато й е изневерил една нощ случайно, се е наложило да я зареже, за да се ожени за забременялата си нова тръпка. Сега е на 24. Има две деца и работа на чиновник във фирма. Всичко е било нормално и предсказуемо допреди няколко седмици. Но вече – не.

Той е станал алкохолик. Изгубил е контрол над себе си. Изгубил е всякакъв контрол. Един ден е отишъл на работа и е метнал компютъра си директно върху предното стъкло на скъпата кола на шефа си. И това е началото на последния уикенд, който той разказва на зрителите.

Алкохолът е чудесният начин да полее и да удави грешката и падението, което сам си причинява напоследък. Защото героят на Макферсън изглежда като един неспасяем мерзавец, пълен нещастник, който отгоре на всичко дори сякаш не притежава какъвто и да било инстинкт за самосъхранение. Той е измъчван от зловещи мисли, срам от себе си и комплекси, но най-вече – от страха да бъде неудачник, който го прави точно такъв.

Привидно става дума за един млад човек с етикет “красив, успяващ и перспективен” на челото. Но изведнъж, както живее обикновения си живот, той има възможността да се самоунищожи и за всеобщо учудване – не я изпуска. Именно това – някак нарочно взетият избор - прави образа, който изгражда Велислав Павлов, зловещ и интересен.

Той разказва как за няколко дни е скокнал в ниското, в необикновеното, в неочакваното. В неговия монолог почти няма аргументация. Героят просто прави нещата, а след това ги казва, което го прави ужасяващ в своята непредсказуемост и необяснимост. И което те кара да слушаш като омагьосан.

Той е хванал микрофона като убиец от италианската мафия, ей сегинка ще изпее уна канцоне, но след това ще се наложи да убие всички, защото са го чули. С тънка подигравателна усмивка.

Тази неизвестност и нелогичност е и в зловещия звуков фон. В резките движения и шумове, стряскащите реплики и жестове.

И на сцената сякаш се разиграва несмешен виц със смърт накрая. Героят застава пред микрофона и ни забавлява с черната стенд-ъп драма на един тотално провален аматьор в живота. Толкова бързо се предава на глупостта, че човек би помислил, че той е празен от съдържание, след като постъпките му са така тъпи и непоследователни.

Но усещането по време на представлението, е че си на върха на айсберга, че има много тъмнина зад думите, че в главата на героя е черна дупка, която поглъща смисъла и го води към действия с необяснима логика, която не се поддава на екзистенциалните закони, която им се присмива, която повръща върху тях.

Това усещане за пълнота и необятност най-вероятно идва от голямата неудовлетвореност, непълност в живота на героя, която той усеща като недоволство и запълва с алкохола. На 24, с 2 деца, жена, която те обича и няколко откачени приятели. Не е достатъчно. Просто не е достатъчно.

И когато на някой не му стига “нормалното”, той иска точно обратното. Защото няма смелостта да го понесе.

Той не е обикновено безобидно пиянде. Той е хорър образ, Джекил и Хайд, чиято тъмна половина е по-привлекателна от светлата и затова, чрез алкохола, накрая тя взима превес. Той върши редица простотии, но не заради замъглен ум, а заради болезнено остър ум – също като светлината и звука в спектакъла. Неговият модел на мислене няма никаква връзка с моя или твоя.

От него към края на моноспектакъла съвсем спокойно би се очаквал разказ за това как е убил някого. Но не със счупена бутилка от водка в момент на умопомрачение, а като героя в “Чужденецът” на Камю, който спокойно убива, само защото слънцето грее ярко на плажа и на него му е горещо.

Героят в “Спомняш ли си М” е жалка, не смешна и зловеща карикатура. Той е изкривен образ на пича, който се самозакопава с усърдност на гробар с многогодишен опит – и както сам си копае гроба, започва тотално да се разлага.

И точно когато напълно си убеден, че няма нищо общо с теб, светещият надпис на стената ти казва “Quod eram, tu es. Quod sum, tu eris.”, т.е. това, което съм аз, ще бъдете и вие... И ковчегът се отваря...