Мутри и фолкпевици в 21 век? Демоде са!

Още когато чухме, че предстои премиерата на “Бетовен 21”, всички плеснахме с ръце възхитено, зачакахме с нетърпение и огромно любопитство. С вещината на пророци вещаехме събитието на сезона и най-прозорливия и адекватен поглед над съвременната действителност, който може да същесвува.

Тези светли мечти се дължаха на екипа, който стои зад представлението. Може би най-големият съвременен български драматург – Константин Илиев (Нирвана", "Великденско вино", "Франческа") работи заедно с Младен Киселов, който напоследък поставя предимно в чужбина и от време на време идва тук и прави по някое невероятно представление (последно - "Есенна соната" и "Веселите Разплюеви дни").

Темата на общата си работа, която двамата обявиха, е съвременната “болна българска действителност”, в която ни заобикаля “естетическа чумна епидемия на грозното, деформираното и нелепото”. Е, няма как при такава заявка очакванията да не са големи. Оправдаването им обаче се оказа крайно проблематично...

Бетовен 21 е художествена съпротива, в която са противопоставени грозното, материалното и пошлото и високото, творческото, свободното.

Това става посредством образи-обобщения или клишета от българската действителност. Интригата се завърта около Мария Седларова (Мария Каварджикова) – склерозирала бивша учителка в напреднала възраст, която се оказва собственик на приватизиран по криминален начин завод.

Тя живее в едно село заедно с театралния режисьор Димитър (Валентин Ганев) а около тях се въртят няколо броя подобни цветни и плоски персонажи-обобщения на цели прослойки от българското общество.

Там е тъповатата мутра (Деян Донков) и охранката му, застаряващата и абсурдна фолк-певица (Емануела Шкодрева), бивша известна актриса (Теодора Николова), идеалистка- гадже на режисьора (Тедора Духникова), меркантилна кудкудякаща лелка заедно с пресметливия си син (Ванча Дойчева и Юлиян Вергов), селският идиот-кандидат за слава (Теодор Елмазов), майсторът тъповат простак (Валентин Танев) и още няколко човека.

В цялата тази навалица от хора обаче едва ли съществува образ, изграден с психологическа дълбочина и органичен. Това, разбира се, не е вина на актьорите – защото самият текст трудно би ги подтикнал да потърсят достоверност вместо представата си за героя си – най-малкото защото той е написан като шаблон без право на отклонение от същата тази представа.

Целият спор около завода оформя двата лагера – на тези, които са предпочели материалното, лесното и са се примирили с него, и на тези, които хич не искат да се примирят, но пък му се мусят, поради което не му се противопоставят ефективно.

Сблъсъкът на идеи става сблъсък на интереси, когато Седларова съобщава, че ще се жени за стареца, който живее отсреща (имуществото й ще бъде разделено), напрежението ескалира (но не особено – спокойно става за гледане от бременни и хора със слаби сърца, но не и от сънливковци) и се стига до опит за убийство.

Разбира се, когато нещата опрат до дилемата живот или смърт, или клякаш, или продължаваш с двойно по-голямо упорство. В пиесата не съм сигурна кое точно се случва, но важното е, че побеждава доброто, има хепиенд и вали дъжд от бели прашинки щастие – като части от сватбената рокля на Седларова.

За съжаление обаче, темата за покварените ценности, изгубените идеали и материализма в съвременния свят е леко поизтъркана, особено когато се предава чрез плоски обобщителни образи.

Този тип комедия и драматургия беше интересен през 90-те, когато образите бяха нови и лекото им шаржиране беше забавно. Ама сега нито вицовете за блондинки, нито тези за мутрите са модерни.

Бетовен, както и ценностите, които времето му носи, очевидно не понасят на плочкаджията Цико, но това ние много добре го знаем. И вече ни омръзна да съжаляваме...

Имаш мнение? Сподели го!