Дъглас Кенеди: Падаме в капана, от който бягаме!

Не всеки може да се похвали с факта, че книгите му се четат на десетки езици, а от тях са реализирани над 2 милиона ексземпляра. Дъглас Кенеди е един от тези хора, обаче. Познаваме американеца като автор на  "Моментът", "Сделката", "Пет дни", "Изкушение", "Мъртво сърце" и "Живот назаем".

Именно екранизация по последната творба ще педстави тази вечер лично писателят в България. Срещата с него е в кино "Одеон" от 18.30 часа. У нас американският автор е по покана на фестивала "CineLibri".  Филмът е с две номинации за "Сезар" – за най-добра адаптация на литературна творба и за най-добра поддържаща роля на Нилс Ареструп.

Дъглас Кенеди е роден в Ню Йорк през 1955 г. Следва в Ирландия, където след дипломирането си основава театрална трупа. За известно време работи като журналист в Лондон, автор е на три пътеводителя и многобройни театрални пиеси.

Как се почуствахте като гледахте екразацията за първи път?

Не беше чак толкова страшно. Ако филмът е ужасен, ще кажем, че не е по книгата, а в същото време, ако е хубав – това те кара да се чустваш добре. Като цяло давам картбланш на режисьора и екипа да действат. За мен е важно да се запази духа на книгата ми.

Как французите виждат вашия филм, тъй като там се развива действието?

Действието в книгата ми се развива във Франция, да. Пиша за местата, които познавам и които чувствам, че са красиви. Издаван съм и в Германия, и в Южна Корея, но не много в Северна Корея. Пиша за хубавите неща извън родината ми, но съм критичен и към случващото се в моята страна. Много често сюжетът на книгите ми е свързан с това как човек се озовава в капан – заобиколен от нещата, от които бяга. Това е, което ние всички правим. Например, брака – всички се чудим защо хората се женят и въпреки това го правят. Във Франция прекарвам много време, общувам с хората там, познавам професии от Сорбоната. Имам бивши гаджета, които също са университетски възпитаници и четат моите книги. Много често общувам с таксиметрови шофьори. Точно това харесвам - разнообразието от общуването, както с интелектуалци, така и с обикновени хора от народа. Пиша сюжети, които са интересни и искаш да прелистваш все повече страници, но читателят е заинтригуван най-вече от ситуацията, че се чувства в капан. Тази емоция е особено характерна за Франция.

Какво си спомняте около написването на "Живот назаем"?

Приключих романа на 29 април 1996 г., в три часа през нощта. Винаги отбелязвам момента, в който свърша някоя книга, а в този случай бе лесно да го запомня, защото дъщеря ми се роди два дни след това. След излизането й много бързо се разпространи в САЩ, имаше голям успех. Това беше през 1996 г., а френската версия дойде чак през 2010 г. Забавянето се случи, защото първо го издаде една компания, която по-късно фалира. Нямаше пари за екранизацията на книгата. После още няколко компании проявиха интерес, но все нещо се объркваше. Накрая компанията на Люк Бесон се заинтригува от проекта и купи правата през 2002 г.

Значи не сте участвали в разработването на сценария за филма?

Не, правил съм го за по-ранните версии.

А дадохте ли ги на компанията на Бесон?

Не. Исках да им дам свободата. Във Франция има голяма традиция за екранизиране на американски книги като "Не стреляйте по пианиста". Всъщност това, което му казах бе да запази духа на историята. Отидох направо на премиерата на филма заедно с приятелката си по това време, там беше и изнервеният режисьор Ерик Лартиго. Когато филмът приключи си казах: "Какъв невероятен филм!". Освен това беше чудесна интерпретация на книгата ми. Писателят винаги трябва да се дистанцира от кино лентата, защото ако се окаже провал, то поне ти остава романа. Това в крайна сметка никак не е малко! Спокойно мога да кажа, че екранизацията на "Живот назаем" ми е любима.

Различава ли се публиката в различните държави? Книгите Ви се радват на голяма популярност, но има места в които се приемат по-добре отколкото на други места.

Не мисля, че хората се различават толкова много. Пътувам доста, аз наистина съм пътешественик. Скоро преброих печатите в паспорта си и установих, че съм бил в шейсет различни държави. Тази година със съпругата ми прекосихме Австралия, миналата година бях в Камбоджа, сега съм в България. Нямам представа къде ще бъда следващата година. Това което искам да кажа е, че независимо в коя държава се намирам, човешките ценности и проблеми остават едни и същи: проблемите в двойката, незадоволителния сексуален живот, проблемите с родителите и децата, неудовлетвореността от постигнатото, болните амбиции и т.н. Социалните нива са различни, държавният ред също, но човешките отношения си остават едни и същи.

Това виждаме и във филма, нали?

Точно така! Хората ще видят един много хубав филм за една лична драма, като в същото време се разкрива и универсалната тема за човешкия стремеж да избягаш, да започнеш отначало.