Какво се крие зад "Бележки под линията"...

Произведения на над 30 български автори, творили още от 90-те години до днес, събира изложбата "Бележки под линията", която бе подредена в "Капана" в Пловдив като част от проекта "Open Art Files: Теми, Хора, Пространства, Документи в българското съвременно изкуство".

Неин куратор е Вера Млечевска, завършила Национална художествена академия, София и програмата CuratorLab, в университета Констфак  в Стокхолм. Проектите, които се трупат зад нейното име често са хибридни събития, които съчетават кураторски опит с перформативна практика като лекции-пърформанси в - "Културните новини", "Гавазов и неговото време" съвместно с Димитър Шопов и "Свирепа природа", както и  презентационният формат за художници "15 минути слава" .  Поговорихме с нея за "Записки и бележки под линията".

"Open Art Files: Записки и бележки под линия"  обединява търсенето на автори, творили три десетилетия. Какво ги събира и какво разделя - времето или търсенията?

И двете ги събират и разделят. Струва ми се през 80-те и началото на 90-те много автори преосмислят тялото като обект на изкуството. Тялото не е идеализираното дистанцирано тяло, а тяло в действие, понякога тялото на художника е инстриментът. Произведенията са много различни, но логиката е сходна. Тази вълна от експерименти и търсения сякаш лека по лека се разсейва в други посоки и всеки един художниците се захваща с нещо различно.
Нещата, които обединяват и разделят художниците изобщо не са статични, те се променят във времето.

Как мина селекцията, кои творби включихте и защо?

Това беше един много приятен процес. Когато започнах да издирвам някои от картините по едни черно-бели репродукции, беше наистина вълнуващо да ги видя в цвят, а после и в реалността, също да науча за произведения, за които не знаех, че съществуват. Някои от тези картини се намират в различни галерии в страната, отдалечени една от друга, други буквално извадихме от домовете на художниците, които не са показвани от десетилетия.
Иначе аз исках да включа поне два пъти повече произведения, както и доста повече документални снимки, но някак това не се получи поради различни обстоятелства, а и площта на галерията има граници.

Разкажете за срещите на публиката с авторите, с творбите им.

Много добре мина този процес. Интересът беше огромен, изложбата има хиляди посещения. Почти всеки път като вляза в галерията попадам на хора, които дискутират едно или друго произведение и често завързвахме разговор.

Как се променя съвременното изкуство за тези 30 години?

Променя се в много посоки. Например всички тези формати, които предлагат наред с изкуството донякъде развлекателни, донякъде комерсиални събития за публиката са нещо ново. Т.е. търси се много целенасочено масова публика, както и взаимодействие с нея.
Също така българското изкуство като че ли лека по-лека излиза от това да бъде крайно обяснително и дискурсивно. Все повече има емоционални и интуитивни творби.

 Какво крият "Записките и бележките под линията"?

Обикновено те не крият нищо, те са отклонение в подробности от някаква основна тема, за която иде реч. В случая много неща от бележките под линия, които съм извлякла и от книги и от различни разкази са ми се сторили изключително интересни. В много разговори за 80-те по различни теми и поводи, все се намесваше името на Иван Кирков, винаги като някаква бележка към основната история. Това ме накара да смятам, че той е имал огромно влияние върху различни негови млади колеги, не само с изкуството си, но и с разговори, информация, жестове, които е правел към тях, в такава посока, че да им разширява мирогледа за изкуството.
Или пък историите за няколко картини сваляни или недопускани от изложби. Като човек разгледа всяка една от тези истории, се вижда каква е разделителната линия на легитимното тогава (през 80-те) изкуство.

Как експозицията отразява духа на времето, в което са създавани творбите?

Изкуството отразява времето по много различни начини, като например този “нечовешки” перфекционизъм и космичност в живописта от 80-те се виждат много ясно в картините на Мичи Буюклийски, Иван Кирков, Сашо Стоицов, Асен Ушев, Текла Алексиева... Всички те са по един или друг начин устремени към едно несъществуващо в реалността място и време.

След това – 90-те, освобождаването на тялото е видно в работите на наистина много автори като Венци Занков, Станка Цонкова-Уша, Албена Михайлова и много други всъщност. Много теоретици поставят тези изяви в логиката на различни съществуващи художествени направления, което със сигурност е с основание, но защо наистина не го погледнем като едно желание да се освободи тялото, след толкова много години правила, по които тялото трябва да изглежда и да бъде изобразявано за един дълъг период от време. В един момент тези млади тогава хора са потърсили начин да отпушат това постоянно пристягане и вкарване в норми на тялото.
След 90-те - 2000 тялото се комерсиализира до крайност и тогава идват други норми на дневен ред. Това е усетено с пълна сила от Алла Георгиева, Аделина Попнеделева, Мариела Гемишева и е недвусмислено изразено в техните произведения.

Тялото като монумент е най-спорната тема. Нашето изкуство изобилства с произведения, които коментират смяната на идеологията и на културните ценнности. 

Като стигнем до изкуството на днешния ден виждаме колко активна е ролята на екрана в модулирането на образите, независимо дали художниците ги създават като живопис или принт. Една от залите в галерията е направо наелектризирана от наситените цветове на кратините, принтовет е и обектите, които са създадени първо на компютър.