Кино по време на цензура

Филмите му имат странна участ. Въпреки че се занимават със съдбата на обикновения човек, нецелунат от съдбата, те изглеждат страшни за управляващите по времето на комунистическия режим и прибирани за дълго в складовете на Филмотекаката в Чехословакия. С вдигането на Желязната завеса стават и награждавани. Словашкият режисьор Душан Ханак - носител и на "Сребърна мечка" от фестивала в Берлин, бе у нас, за да представи именно пълнометражния си дебют  "322". Точно тази продукция постави и началото на панорама на забранените филми от Чешката Нова Вълна, които може да видим в Дом на киното, непосредствено преди началото на София Филм Фест.

Какво е усещането да видите филма си да се прожектира свободно?

Разбира се, че е нещо като пълно удовлетворение. Винаги съм мечтал поне един мой филм да издържи на изпита на времето. Т.е. като се прожектира след дълги години, зрителите да намерят нещо за себе си и себе си в него. Мисля, че проблемите на хората, поне така както аз ги възприемам, са едни универсални проблеми. От началото на 90-те години много пътувах с моите филми. Имах доста ретроспективи –  от Музея на модерното изкуство в Ню Йорк и много американски университети, през европейските градове, до Япония. В тези години много пътувах, защото съм и фотограф. И съм убеден, че проблемите на хората в различните точки на света са същите, каквито са и нашите. Моята мечта винаги е била да докосна проблемите на тези хора, които да бъдат разбрани и от хората зад граница и в същото време и от тези, които са живели вътре в Желязната завеса.

Различно ли се възприемаха филмите Ви от зрителите на Запад и от тези от социалистическия блок?

Разбира се и това зависи от времето, когато са прожектирани. През 60-те години огромен авторитет имаше един фестивал в Манхайм – беше много свободолюбиво събитие. Голямата мечта на всички филмови дейци, включително и на тези от Америка, бе да участват в него. Така че хората, които са организирали фестивала там, са имали една повишена чувствителност към проблемите на хората в целия свят. И това, което се случваше в Чехословакия от 1963 до 1968 е било, освен другото и голяма културна тема.

Правите филми за хората, които не са целунати от съдбата. Такъв е героят Ви в "322"...

Всеки един режисьор има своя собствен ръкопис и светоусещане, но въпреки това всички филми съдържат мечта за истината и справедливостта. Това е било усещането на всички граждани на Чехословакия за тогава. Така че и във филма „322” главният герой е човек, който усеща, че е време за преосмисляне на своя досегашен живот. Това преосмисляне не може да касае само един отделен човек, а цялото общество. Защото в живота и на нашите родители е имало такъв период, в който вкъщи са могли да си казват каквото искат, но никога не и на глас, защото ставаше дума за хляба. Така че дълги години нямаше възможност да се каже на глас истината и изведнъж стана това чудо. За пет години една група млади режисьори имаха възможност да кажат на глас тази истина, която щяха да я кажат всички граждани не само на Чехословакия, но и на България. Не искам с това да кажа, че филмите на моите колеги са политически. Най-много ме е интересувал обикновения човек, защото и аз съм такъв. И аз бях, и съм част от периферията на обществото. А там живеят много интересни хора. Такива бяха и персонажите от моя следващ забранен пълнометражен филм „Картините от стария свят”.

А как Ви позволиха да го заснемете?

Всъщност на ръководството на филмовото студио бях предложил един хумористичен проект. Преди това имах забрана от три години да не работя. Ставаше дума за нискобюджетен филм – да се посмеят хората. Обаче когато комисията видя филма, се уплаши. Защото съзряха едни хора, живеещи в дървени къщи из планините на самотните места, които нямаха никаква нужда от комунистическия режим. Те живееха аскетичен живот и дори не искаха по-висока пенсия. Не мечтаеха да живеят в нов панелен блок. Но вътре в себе си имаха едни ценности - точно тези, които вече "нормализираното" общество е загубило.

Защото "нормализацията" – така се нарича периода в Чехословакия след окупацията от Съветската армия, е било нещо, което бихме могли да приравним към 50-те години, които са общи в нашата история. Този процес не касаеше всички социалистически държави. Чехословашката култура е била наказвана за това, че пет години е говорила истината за обикновените хора. В съседната Унгария през целия период можеха да снимат едни прекрасни свободни истории. В Полша заснеха филм за солидарността – игрален при това. И то във време, когато на мен ми бе забранено да изляза и да снимам хората по улиците, защото съм щял да заснема грозни хора.

Обвиненията, че разпространявам естетика на грозотата се завърнаха през 1980 г., когато заснех „Аз те обичам, ти ме обичаш ”. Пак ставаше дума за обикновените хора, които обаче от моята гледна точка не бяха. За мен те бяха много интересни и аз много ги обичах. Резултатът беше, че филмът пак бе забранен за осем години, а 1989 г. спечели „Сребърна мечка” на фестивала в Берлин за най-добра режисура. Ето това вече радва. Все пак тези филми съм ги заснел за хора и се радвам, че ги виждат.

Преподавате и в Академията за изящни изкуства в Прага. На какво учите своите студенти и изобщо успяват ли младите да оценят и да се възползват от факта, че днес няма забрани?

Трудно е да се казва нещо на студентите, без те да усещат така нещата и ако това не е част от техния жизнен опит. Винаги им помагам и съм до тях, когато създават своите филми. А най-важното, което мога да им препоръчам е да изобразяват действителността, такава, каквато е. С нейните проблеми сега – проблеми, които всички ги решаваме и ги смятаме за нещо естествено. Само че това не е естествено. За проблемите трябва да се говори и чак след това можем да се доближим до понятието свобода. А свободата е важно да я съчетаем и с отговорност, и вътрешна самодисциплина.