Ангели и кофи за боклук... в страната на чудесата

Снимка: Лумаги

29 / 29

Магдалена Митева е куклена актриса, режисьор, сценограф, дизайнер на лампи, бижута и дрехи и общо взето един от най-интересните агенти в българското съвременно изкуство.

Познаваме я и я следим отдавна (припомни си предишния ни разговор), но въпреки това тя успява постоянно да ни изненадва с вселени от нови идеи.

Куклените представления за възрастни в нощни клубове, проектът Lumagi, декорация от рециклирани материали, къщата с ангелите...

Новият й проект е магазин за junk-art – бижута, обувки, аксесоари и дрехи, направени от рециклирани материали.

Шегува се, че в магазина й „има секви боклуци, направени ръчно от моите ръце“. Нарича ги траш арт, клош-арт, а има идея и за модна линия "Булгарфашон" (с вълнени чорапи и "галоши на щастието")

Истината е, че на Шишман и Гурко, където вместо табела стои боядисана кофа за боклук, има ново и приказно пространство с разказани десетки вълшебни истории.

Общото между тях е... Маги.

Когато последно се видяхме, се беше запътила да поставяш спектакъл в Будапеща, а къщата на Lumagi беше още проект. Сега си на нова страница – какво замисляш в близко бъдеще?

Поне до края на годината няма да правя представления в България. Лампите и ангелите си продължават, но смятам, че който и да дойде в моя магазин, ще види, че това е поредното ми представление с хиляди микропредставления вътре. Всеки чифт обеци, чанта, ключодържател, ръкавели и т.н. е микроспектакъл. Театърът е нещо, за което ти си казваш „Ееей” и ти става по-усмихнато. Точно това е изкуство – да кажеш нещо различно, в различен контекст...

Как идват идеите за бижутата?

Директно, наготово. Аз ги виждам отвсякъде, те ме гледат отвсякъде.

Всяко нещо ли е история, или някои са просто гледка?

Ами не знам, аз виждам във всяко история. Например лъжичката е лебед, който плува в супа. И ако подариш на жена обеци във формата на лебед, но от лъжички, има и смешка, и история в това – хем си нежна като лебед, хем би било добре, ако можеш и да готвиш... Ей такива...

Как реагират хората на това?

Обикновено: „Хаа, че яко”. А аз не знам какво точно всеки си представя и мен това много ме кефи, че има свобода за интерпретация. Също така лампите са много скъпи и обвързани с интериора и човека. А сега исках да направя магазин, в който нещата да са близо до хората, да има директна връзка.

Сега как минават дните ти?

Непрекъснато правя някакви неща, непрекъснато фантазирам и скицирам в пространството, в което съм родена и живея. В смисъл жива съм и играя. Ако може да се обобщи какво съм аз и коя съм аз – аз просто си играя. И вярвам, че най-доброто, което мога да дам и да направя за някого, е личният ми пример. Затова отказвам да правя уъркшопи и да уча хората как да си правят от лъжички лебеди и ангел и от пластмасова бутилка. Защото това, което всеки може да направи, е да промени себе си, вместо да имитира чуждия свят. Хората трябва да се обичат.

Да спрат да гледат друг какво е правил, защото това разваля играта. А именно тя е творчеството. Децата откриват света около себе си, пипайки го, удряйки го и това им е интересно, да видят как функционира. Аз не искам да знам дали има обеци с копчета и лъжици, нито да покажа на някого, че има. На мен ми е интересен моментът, в който откривам, че са възможни и как по-точно се правят...

Винаги казваш, че изкуството е свързано с времето – затова ли junk art?

Творецът е човек, който иска да се сподели, да стигне до другия. Хората пък имат нужда от това да видят едно честно разкритие, да се разпознаят в него. Аз продължавам да правя това. Затова ми се струва абсурдно да си все още в рамките на една картина, все още да си в рамките на галерийно бяло пространство, където влизаш на висок ток. Хората няма какво да ядат, светът отива на майната си, не може да има елитарност, затвореност, масовка. Аз искам да променя света и за целта ползвам пространство, където всеки може да влезе и да разгледа.

Какви хора искаш да носят твоите бижута?

Аз вярвам, че хората са еднакви и всички обвивки са някакво изкривяване. Да, има някакви, които ги наричат мутреси, други ги наричат артисти. Аз никога не съм била друг човек освен себе си. Затова предпочитам да избягвам квалификациите. Просто отварям и виждам колко хора ще дойдат. Това е – всякакви хора – аз не ги познавам. Ще ми е интересно да се запознаем.

Всички, които идват – мутреси, финансисти или екозащитници, се радват като деца на нещата тук. За мен най-важното обаче е внимателно да ги разгледат. През лупите, едно по едно. Малките детайли, заглавията. Ето това ме интересува да направят хората. И ми става много тъпо, като не се вглеждат изобщо в света.

Искат всичко да им е смляно, но аз продължавам да отказвам да сложа табела отвън „Това е магазин”. Ако ще слагам табела, ще сложа табела на всичко : „Това е небе”, „Това е земя”, „Това е саксия”, „Това са гащи”. Информацията да е сбита и ясна от пръв поглед. Не бе, хора, нищо не знаем. Чакай, чакай спри, вдишай, издишай. Може да има надежда.

Още ли живееш в къщата на ангелите?

Да. Направих цялата си къща пространство, качих ангелите на покрива, започнаха да идват журналисти, телевизии, списания, хора от бизнеса. После започнах с бижутата и стотици хора казаха, че ги харесват, че искат такива и се роди идеята за junk магазина. На никого на съм казала „ела да ми направиш ивента“. Моята дейност е социален експеримент. Искам да проверя дали ако работиш и се развиваш в дадена област упорито, можеш да успееш без никаква помощ. За момента се оказва, че можеш. Следващата крачка е дали ще издържа на наема на това място и изобщо дали ще издържи безкомпромисно изкуство.

Винаги идва контрааргументът, че „това не става в България“...

Именно. Но вместо да разсъждавам какви са българите на маса, аз реших да инвестирам и да проверя. Ако никой не го е правил, как ще знаем дали ще върви? Искам да проверя дали моят начин на работа може да оцелее. Досега всички, които влизат, умират от кеф. Ако почнат и да купуват, ще е супер. Но да, така виждам нещата – играя си, пулсирам във времето си, това радва хората и мен.

Как се ражда оригиналността?

Много просто – не гледам в интернет. Тук няма нищо, което е видяно някъде си, няма нищо copy-paste.

А не рискуваш ли да повтаряш вече откритото, като не знаеш какво е правено преди теб ?

Повярвай ми, не рискуваш. Изкуството не се прави, за да разбереш, че си уникален и няма да умреш. А за да се забавляваш, да се пренасяш в друг свят, да играеш. Кой ще ми направи уъркшоп по пресъхване на устата от кеф, че си открил нещо? Стига имитации, идеални китайски форми, токчета, силиконови представи за красота... Аз пък си нося шити дрехи за мен. И гумени галоши. Супер са удобни!

Толкова ли си далече от сегашния свят?

А, лъжа като животно, имам 6 чифта токчета и пълен набор от нормалните изблици да се чувствам различна и „красива“. Но сега съм на галош тема. За мен нищо не „трябва“. Затова каня хората – елате, разгледайте, купете си нещо. Пряко всички клишета как „нищо не става тука“ и „българите са тъпаци“ и „българите нищо не разбират“, които моите връстници дрънкат всекидневно. Всички казват, че е зле и че няма надежда, а то зависи от тях. Вместо да дрънкаш за „българите“, ела, купи си един чифт обеци, подкрепи изкуството, изчисти си пред блока, направи нещо за някого. Сам можеш наистина нещо да промениш.