"Русия ще постигне целите си в Украйна"

Новата политическа криза в Украйна роди поредната вълна от разсъждения за ирационалната руска външна политика като смесица от имперски комплекси, исторически митове, авторитарен режим и личността на Владимир Путин. Подновявани година след година, тези разсъждения ни отдалечават от същността на събитията, пише "Ведомости".

Фактически външната политика на Русия в постсъветското пространство и в Източна Европа е изцяло прагматична, при това строго предопределена от географски и икономически фактори. И въпреки наличието на историческа приемственост в нея няма и следа от т. нар. имперско наследство.

Още от ранния период в изграждането си като единна държава Русия заема в световната икономика едно и също място – като доставчик на суровини за пазара в Западна Европа. Неизгодното географско положение на Русия обуславя приоритета в руската политика - да гарантира сигурни маршрути за износ на руски суровини на Запад. Кървавите войни, водени от Русия през 16-18 век, целят страната да получи излаз на Балтика и Черно море, а контролът върху черноморските проливи остава свръхзадача за Руската империя чак до революцията. Северният и Южният поток, също и борбата за контрол върху транзита на газ за Европа чрез континенталните тръбопроводи в Беларус и Украйна, борбата за пристанища и железопътни линии са продължение на същата политика в наши дни.

Русия е страна без лесно защитими природни граници. Традиционна насока в политиката й е да се обгражда със система от буферни държави, обвързвайки ги с военнополитически ангажименти.

Създаването на зона за сигурност е друг важен аспект от руската политика в близката чужбина. Пренебрегне ли някой тези важни интереси на Русия, примерно чрез сближаване или влизане в НАТО, Москва разглежда това като проява на враждебност и отвръща с възмездие, като прилага инструментите, достъпни или целесъобразни в съответния момент. Балтийските страни и Грузия имаха възможността да го усетят в различна степен на свой гръб.

Накрая, станалото през късния съветски период и шокът от 90-те развиха сред руското общество и руския политически елит извънредно силен комплекс на жертва. Днес ги разярява всяка проява на отстъпчивост във външноикономическите отношения.

Правителството е обсипвано с проклятия, дори защото опрощава съвсем безнадеждни съветски оръжейни заеми на арабски страни срещу сключване на нови договори за милиарди.

Днешна Русия е крайно неотстъпчив преговарящ в икономиката, готов без колебание да брани с твърд натиск своите позиции.

Грешно е да се смята, че Русия действа в нападателен стил единствено спрямо свои бивши провинции като Украйна. Търговските преговори дори с много големи страни като Китай твърде често са изморителни и конфронтационни.

В Русия днес самата идея за икономически отстъпки въз основа на "дружбата" или на "историческите връзки" е неразбираема, дълбоко чужда и за народа, и за политическото ръководство.

Прочутата фраза на император Александър Трети - "Русия няма приятели, а само двама верни съюзници - своята армия и флота", е сред най-широко цитираните в момента. Доста е странно да бъдат упреквани днешните руски лидери, че "нямат приятели по света".

Русия няма нужда от приятели, тя просто не мисли с подобни категории. Русия има нужда от изгодни сделки.

Партньорите на Русия в близката чужбина се делят на две неравни групи. Към първата спадат сравнително богатите суровинни страни като Казахстан и Азербайджан, способни да си плащат сметките. Към втората - страните, неспособни да плащат изцяло руските суровини или зависещи от привилегиите, преференциите и помощта, предоставяни от Русия, например Украйна, Беларус, Армения, Киргизстан.

Отношенията на Русия с държавите от първата група може да са много близки (Казахстан) или напротив, хладни (Азербайджан). В контактите с тях обаче Русия неизменно страни от твърдата риторика и се стреми към компромис.

Държавите от втората група са длъжни според Москва да си изплащат задълженията към Русия, като й прехвърлят контрола върху привлекателни активи и важна инфраструктура или пък с търговски преференции и конкретни военнополитически отстъпки.

Поставяйки политически искания, един заемодател винаги буди омраза (да си припомним Германия и Гърция). Но Русия изобщо не си поставя за цел да печели обич.

Някои страни от втората група се подчиняват на руските искания - например Армения, която прехвърли под руски контрол всичките си стратегически монополи, а има и руска военна база на своя територия. Други правят опити за съпротива - дълго и упорито, но постепенно губят позиции (примерно Беларус). Трети се опитват да мамят Русия и Москва изчаква първата възможност да им се отплати, както подобава.

Украйна заема специално място сред страните от втората група. От една страна тя е голяма олигархична икономика, наподобяваща Русия от 90-те. Украинският бизнес и украинският елит живеят в същата екологична ниша като руските, но с оглед по-малките мащаби и бедността на страната са по-слаби.

Независимостта на Украйна от Русия единствена спасява дребните украински хищници от участта да ги разкъсат също тъй злобните, но по-едри руски хищници.

За разлика от Русия украинският бизнес и политически елит и до днес не е успял да договори общи правила за поведение, нито да изгради стабилна система за държавно управление. Украинският елит е съвсем единен в това, че гледа отрицателно на руското влияние, но поради цялостния провал на държавното строителство в Украйна няма възможност да се ограничат възможностите на Русия да влияе на нещата. Случва се, както виждаме и днес, слабостта на украинската централна власт да не подпомага, а да пречи на руската политика. Успешният натиск на Русия върху президента Виктор Янукович не й спести конфронтацията с едрия бизнес и политическата класа в Украйна - те реагират отрицателно на исканията й и още не се знае как ще приключи борбата.

Като цяло специфичната украинска ситуация превръща страната в постоянно бойно поле - Русия се сражава там с алтернативни силови центрове, на които прави опити да се опре днешната украинска държава. Опитът сочи, че бавно и със значителни загуби Русия постига все пак целите си в Украйна, ако става дума например за военно присъствие или газови цени. Днешната украинска дестабилизация може би ще възпрепятства руската политика да постигне краткосрочните си цели. Но в дългосрочна перспектива дезорганизацията на държавния апарат и политическата
нестабилност само ще отслабят способността за съпротива на Украйна.

При всяко положение сегашната руска политика не е имперска по характер. Империите от рода на Съветския съюз инвестираха в разширяване на своята сфера на влияние. Русия обаче разглежда всичките си инструменти за влияние като средство, за да получава практически и доста краткосрочни някой път резултати.
 

(БТА)