Европа сама и в шок в Деня на победата

Притеснително е да си припомним трогателната церемония на плажовете в Нормандия, с която преди 11 месеца бе отбелязана 80-ата годишнина от Деня „Д“ - празник на железния съюз между Съединените щати и Европа и общата им решимост да посрещнат „изпитанието на вековете“ и да защитят Украйна.

Тази фраза на бившия президент Джоузеф Р. Байдън-младши, застанал рамо до рамо с президента на Франция Еманюел Макрон, беше част от обръщение, в което той обяви НАТО за „по-обединена от всякога“ и се зарече, че „няма да се оттеглим, защото ако го направим, Украйна ще бъде подчинена и това няма да приключи дотук“.

Стоях под слънчевите лъчи на Нормандия, мислейки за младите мъже от Канзас Сити, Сейнт Пол и други места, които на 6 юни 1944 г. слязоха на брега под градушката на нацисткия огън от скалите на Нормандия, и слушах думите, които прокарваха пряка линия между тяхната изключителна смелост в защита на свободата и борбата за победа над друг „тиранин, стремящ се към господство“.

Този „тиранин“ за Байдън беше президентът на Русия Владимир Путин.

Никога не съм си представял, че толкова много неща, толкова скъпи за толкова много хора, могат да се разпаднат толкова бързо. Нито че 80-годишнината в четвъртък от Деня на победата в Европа ще дойде с толкова много европейци, които вече не са сигурни дали да гледат на Америка на Тръмп като на съюзник или противник, пише за The New York Times Роджър Коен, ръководител на парижкото бюро на „Таймс“, отразяващо събитията от Франция и света.

 „Денят и нощта са като лудница“, каза в интервю Рима Абдул-Малак, бивш френски министър на културата. „Тръмп е окупирал цялото пространство в главите ни и светът изглежда тревожно различен.“

Каквото и друго да е било под лавина от изпълнителни заповеди, бурното начало на второто президентство на Тръмп доведе до голямо разплитане на трансатлантическата връзка, която донесе мир и просперитет с необичаен мащаб и продължителност по исторически стандарти. Той пое разрушителна топка върху следвоенния ред; какво ново устройство ще се появи от хаоса, не е ясно.

Разбира се, внезапните революции или контрареволюции са повтаряща се тема в историята. Само четири години преди героичното десантиране на съюзниците в Нормандия, размишлявайки върху разгрома от почти нощното поражение на Франция от хитлеристкия Вермахт през юни 1940 г., Пол Валери, френски поет и писател, пише:

„Намираме се на ужасяващ и неустоим склон. Нищо, от което бихме могли да се страхуваме, не е невъзможно; можем да се страхуваме и да си представим почти всичко.“

Същото вероятно би могло да се каже и днес, дори в един глобализиран свят. Сигурността се стопи, призраците се появиха. Страхът се разпространи, както в Европа, така и в Съединените щати. Европейците си купуват евтини телефони, лишени от съдържание, за посещения в Съединените щати, сякаш се отправят към Иран.

Насочването на действията на Тръмп към водещи университети, свободата на словото, защитена от Първата поправка, чуждестранните студенти, имигрантите, съдебната независимост и самата истина в преследване на привидно необуздана изпълнителна власт доведоха до разговори за „формираща се полицейска държава“, по думите на Бруно Фукс, председател на комисията по външни работи на Френското национално събрание, след неотдавнашно посещение във Вашингтон.

„Това ще бъде страхотна телевизия“, каза Тръмп след публичното си унижение на украинския президент Володимир Зеленски в Белия дом на 28 февруари. Ако неговата Америка ще установи автокрация, тя ще бъде създадена за телевизия. Светът, или голяма част от него, беше надлежно прикован към гледката на г-н Тръмп, обвиняващ г-н Зеленски в неблагодарност и рискуване на Трета световна война, като се бори с агресор, в момент, когато той „нямаше картите“.

Тръмп, както е неговият навик да се люлее, оттогава се опитва да поправи отношенията си с г-н Зеленски, като същевременно заявява неприязънта си към него. Между Съединените щати и Украйна е подписана сделка за минерали, чиито подробности остават неясни. Тя очевидно ще обвърже Америка с Украйна за известно време, дори ако нетърпеливият стремеж на Тръмп към мирно споразумение е в застой.

Европа от своя страна не чака следващия завой на Тръмп. Тя е видяла достатъчно, за да бъде решена да се откаже от това, което вицепрезидентът Джей Ди Ванс нарече „васалски“ статут, една от каскада от обиди, насочени към съюзниците от НАТО. Един такъв съюзник, казва Тръмп, трябва да му отстъпи Гренландия, а друг трябва да приветства приемането ѝ в Съединените щати.

Встъпвайки в длъжност като нов канцлер на Германия, Фридрих Мерц се отправи директно към Париж в сряда, за да се срещне с Макрон. Двамата лидери са единодушни в стремежа си към това, което Мерц нарича „независимост“ и това, което Макрон нарича „стратегическа автономия“ от Вашингтон, което е драматична промяна. В статия във френския всекидневник „Фигаро“ те заявиха, че „никога няма да приемат наложен мир и ще продължат да подкрепят Украйна срещу руската агресия“.

Това изображение от 1984 г., заедно със снимката на канцлера на Германия Вили Бранд, коленичил през 1970 г. пред паметника на Варшавското гето, е един от най-мощните символи на прераждането на обединяваща се Европа.

Френско-германският съюз винаги е бил двигателят на Европейския съюз. Ако той се задейства на високи обороти, превъоръжаването на Европа, като военна сила, но и като пазител на ценностите, за които Америка се бори във Втората световна война, изглежда правдоподобно в средносрочен план.

„Дързост, пак дързост, винаги дързост!“, каза Жорж Жак Дантон, водеща фигура на Френската революция. Ако не друго, Тръмп го показа. Хората са хипнотизирани, доведени до амнезиален ступор, от порой от неговите изблици.

Но Европа едва ли е обединена, каквато и да е решимостта в Париж и Берлин. Националистическата, антиимигрантската, антиклиматологичната и антитрансджендър вълна, която заля Тръмп на власт миналата година, е мощна и на целия континент, където даде сили на Виктор Орбан в Унгария и Джорджия Мелони в Италия, наред с други.

Възходът на крайнодесните партии, включително „Алтернатива за Германия“ или „Национален сбор“ във Франция, отразява гнева на европейците, които се чувстват невидими, изолирани, по-бедни и игнорирани от градските елити, точно както техните колеги в Америка.

Има обаче една фундаментална разлика. Голяма част от Европа знае колко крехка е свободата, как е възможна диктатурата и масовите убийства заедно с нея, с колективен спомен за ужасите на 20-ти век.

Именно за да преодолеят този срив в бруталност, расизъм и геноцид, Съединените щати, далеч от Европа, но осъзнаващи, че съдбата им е свързана с цялото човечество, изпратиха своите млади мъже да се борят за стигането си до брега на Франция през 1944 г. В американското гробище в Нормандия 9389-те гроба са един отрезвяващ показател за тяхната преданост.

В дните, седмиците и годините след размислите на Пол Валери през 1940 г., Франция наистина се предаде на немислимото. Пиша ви сега от Виши, малкото градче в централна Франция, от което авторитарният режим на маршал Анри-Филип Петен управляваше остатъка на Франция, сътрудничеше с нейните нацистки господари и депортира над 70 000 евреи до смъртта им в лагерите на Хитлер.

В заключение на „Вишистка Франция “, неговата магистрална книга, която довежда Франция до по-дълбоко разбиране на най-мрачния ѝ час, американският историк Робърт Пакстън пише: „Делата както на окупаторите, така и на окупираните показват, че идват жестоки времена, когато за да се спасят най-дълбоките ценности на една нация, човек трябва да не се подчинява на държавата. Франция след 1940 г. беше едно от тези времена.“

Тези думи изглеждат достойни за особено размисъл днес, осем десетилетия след като мирът се завърна, с решителна американска помощ, на разбития европейски континент.