Дилемата на Путин: Трябва ли да подкрепи или да обърне гръб на иранския режим?

В понеделник президентът на Русия Владимир Путин застана с моралната си подкрепа зад ислямския режим в Иран, като заяви на външния министър Абас Арагчи, че "полага усилия" да подкрепи Техеран. Той обаче не направи много конкретни предложения за това как ще изглежда тази подкрепа и не даде обещания да се притече на помощ на Иран военно или дори икономически.

Русия и Иран, подобно на Китай и Иран, развиха близки отношения през последното десетилетие, и по-специално след като президентът Тръмп разкъса ядрената сделка от 2015 г.

И все пак всякакви надежди, които Техеран може да има, че Путин ще се притече на помощ, се разбиват в реалността, че в Близкия изток Путин се опитва да поддържа известно ниво на стратегическа неяснота, страхувайки се да не затъне, както направиха лидерите от съветската епоха в Афганистан. Дори неговата собствена по-премерена намеса в Сирия завърши с "размазване на яйца" по лицето му, когато управляващото семейство Асад избяга позорно в Москва през декември.

Дългите отношения между Русия и Иран всъщност имаха както спадове, така и възходи.

Въпреки привидното противно, много от по-прагматичните ирански лидери отдавна се стремят към по-добри отношения със Запада. Русия може да е по-очевидният съюзник, но в постсъветската епоха нейната история на корупция и стагнация, въпреки огромните си петролни ресурси, беше точният модел, от който се опитваха да се откажат.

Едностранното оттегляна не САЩ от Тръмп през 2018 г. на „съвместния всеобхватен план за действие“, както официално беше известна ядрената сделка, сложи край на всичко това. Иран отчаяно се нуждаеше от руска и китайска дипломатическа подкрепа и от път за икономическо оцеляване чрез продажби на петрол и го получи.

Забележително е, че през последните три години Техеран успя да се отплати на Русия за използването на ветото ѝ за защита на иранските интереси в Организацията на обединените нации, като ѝ изпрати дронове и ноу-хау използването им във войната в Украйна. Дроновете „Шахед“ на Иран са се превърнали в обичайна гледка, насочваща се към украинските градове.

Тогава Иран може би е очаквал повече от рутинните думи на Путин за осъждане на бомбардировките на американските ядрени съоръжения през уикенда на срещата му с Арагчи.

„Това е абсолютно непровокирана агресия срещу Иран. Тя няма основа или оправдание“, каза Путин.

Въпреки дивите думи на главния поддръжник на Путин, Дмитрий Медведев, бившият премиер, който намекна, че ще предостави на Иран ядрени бойни глави, руският президент дори не предложи да помогне за възстановяването на най-основните ядрени съоръжения на Иран.

Путин, подобно на Тръмп, има тесен поглед върху интересите на страната си. В отношенията си с други държави това означава да не им се отстъпва правото да противоречат на собствените му възгледи за това къде са техните интереси. В идеалния свят на Путин, Иран не би бил агресивна теокрация, не би нарушавал установения ред в Близкия изток и изобщо не би преследвал ядрена програма. Ако Иран не беше настоявал да използва Сирия като канал за доставките на оръжие към своя ливански прокси Хизбула, Съединените щати може би щяха да са по-склонни да сключат сделка за бъдещето на страната, която да остави на власт московските служители, семейство Асад.

До голяма степен Путин смята клерикалния режим за свой най-лош враг. Путин със сигурност няма да рискува нито един от собствените си хазартни чипове за нейните мании, като обогатяването на уран.

Това обаче не означава, че думите на Путин за подкрепа са напълно кухи. Той приема, че режимът всъщност няма да бъде свален. По-агресивна намеса може да последва, ако сериозно изглеждаше, че проамерикански заместник се противопоставя на духовниците.

По-важното е, че Путин няма да е недоволен, ако, както се очаква, Иран сега бавно започне да възстановява разрушената си ядрена програма. Той може би изобщо не е искал Иран да има ядрена програма. Но ако той продължи да притежава такава, въпреки усилията на Америка, това би било нещо, което Вашингтон би искал.

Защото, докато иранският режим се грижи за себе си, Кремъл се стреми към съпротива срещу Вашингтон като цяло.

Като държи Тръмп под око Близкия изток – такова блато за американската мощ и репутация – Иран ще служи на целите на Москва.

Путин може да отговори на този фронт и по други начини: например, да следи за още съобщения за подкрепа на Северна Корея в Украйна. Северна Корея помогна на Иран с неговата ядрена и ракетна програма и сега помага на Русия в Украйна, като самата тя получава икономическа и дипломатическа помощ от Русия и Китай. В света на антиамериканския алианс всичко е свързано.

Има още един начин, по който Русия се бори, и той беше демонстриран веднага след Арагчи. Следващият гост на Путин беше генерал Асими Гойта, лидер на управляващата хунта в Мали, в Сахел в Африка.

Мали някога беше френски съюзник, част от поредица държави от Сахел, които бяха обхванати от ръководената от САЩ инфраструктура за сигурност, но сега се обръщат към Русия за военна подкрепа и към Китай за инвестиции.

С толкова много внимание, насочено към Близкия изток, е съмнително, че Тръмп изобщо забелязва как по-голямата част от света, от Латинска Америка до Африка и Югоизточна Азия, обръща гръб. Путин обаче го прави.

Анализът е на Ричърд Спендър за The Times.