Защо „ключът към решението за две държави“ е в израелски затвор?

Марван Баргути вече беше считан за най-важния затворник в света, преди да бъде пребит от израелски охранители миналия месец.

За много палестинци той отдавна представлява най-добрата им възможност да постигнат собствена държава. Значителен брой израелци – особено онези официални лица, които са се срещали с него – смятат, че той може да е ключът към траен мир в Светите земи, пише The Telegraph.

Тогава, в средата на миналия месец, Израел неволно нанесе удар, който още повече засили легендата за Баргути, 66-годишния активист за мир, превърнал се в военачалник, който вече повече от 23 години гние в израелските затвори.

Какво точно се е случило е предмет на спорове. Според пет палестински затворници, освободени тази седмица като част от споразумение за прекратяване на огъня, на 14 септември охранителите го пребили и ритали, докато не загубил съзнание, счупвайки му четири ребра.

За членовете на семейството му предполагаемото нападение е доказателство, че Израел е решен не само да задържи най-ценния си палестински затворник – дори и да освободи стотици други – но може би дори да го убие и да лиши палестинците от най-достоверния им бъдещ лидер.

 „Страхувам се, че сме свидетели на бавното му убийство“, каза по-малкият брат на Баргути, Мукбел. Преди 7 октомври 2023 г., когато посещенията на семейството все още бяха разрешени, той винаги намираше брат си в добро настроение. Марван се поддържаше във форма, учеше и преподаваше на други затворници. Но откакто се случи клането на „Хамас” онзи ден, каза той, Баргути е бил бит четири пъти.

Израелските власти отрекоха обвиненията, настоявайки, че Баргути никога не е бил физически наранен, въпреки че Итамар Бен-Гвир, министърът на сигурността с твърда линия, който го посети в затвора, не можа да устои да се похвали колко по-труден е направил живота в затвора.

Каквато и да е истината, твърденията вероятно само ще засилят авторитета на човек, който все още може да стане следващият президент на Палестинската автономия, независимо дали ще остане зад решетките или не.

Няма друга политическа фигура нито от "Хамас", нито от светския му съперник Фатах, която да се доближава до неговата популярност. Ако имаше палестински президентски избори – нещо, което не се е случвало от повече от 20 години – проучванията сочат, че Баргути би спечелил повече гласове от двамата му най-близки съперници, взети заедно.

Много бивши висши израелски служители твърдят, че независимо от неговото насилие, никога не е имало по-артикулиран палестински защитник на правото на Израел да съществува.

Според информации Израел е бил на път да го освободи – осъден през 2004 г. за нареждане на атаки, при които са загинали пет цивилни – на няколко пъти, най-вече миналата година, но в последния момент се е оттеглил.

Спекулациите се засилиха отново миналата седмица, когато "Хамас" го постави начело на списъка с затворници, които иска да бъдат освободени, въпреки че Баргути никога не е принадлежал към групата и е осъждал всичко, за което тя се бори. Израел отказа.

И така, кой е Марван Баргути – спасител или злодей, партньор в мира или хитър измамник? Палестински Мандела или нов Яхя Синвар, мозъкът на клането от 7 октомври?

И като отказва да го освободи, Израел пропуска ли възможност – или се измъква от опасност?

Революционни корени

Времето е превърнало къщата, в която е роден Баргути, в руини, но останките до прашната улица в селото Кобар в Западния бряг все още предлагат очарователна гледка към терасовидната долина отдолу.

През листата на маслиновото дърво, под което две магарета реват в следобедната жега, ясно се виждат вилите с теракотени керемиди на еврейското селище Атерет.

За семейство Баргути построяването му през 1981 г. беше още един знак за нарастващите териториални амбиции на Израел, след като през Шестдневната война от 1967 г. той отне Западния бряг и Източен Йерусалим от Йордания.

Баргути беше на почти осем години, когато за първи път влязоха танкове. Политическото му пробуждане дойде две години по-късно, когато израелски войници, раздразнени от лаенето на кучето на семейството, го застреляха.

Мукбел Баргути, тогава на четири години, наблюдаваше тържествено как брат му погребваше животното с ръцете си.

Като порасна, Марван Баргути се присъедини към съпротивата, първо към ненасилствената с комунистите, а по-късно като член на милицията на Фатах, която извършваше насилствени атаки срещу израелски войници и заселници в Западния бряг.

Арестуван при рейд в Кобар, когато е бил на 18 години, той прекарва двадесетте си години в израелски затвори, изучава политика, учи иврит и чете разкази за това как еврейските милиции са прогонили британците чрез бомбени атентати и саботажи, за да създадат държавата Израел.

По време на седемгодишното си изгнание в Йордания, той помага за координирането на предимно ненасилствената Първа интифада, или въстание, което проправя пътя за споразуменията от Осло от 1993 г., и се присъединява към триумфалното завръщане на Палестинската освободителна организация (ПОО) на Ясер Арафат в Западния бряг.

Малцина в Фатах, доминиращата фракция в ООП, подкрепяха обещанията от Осло по-страстно от Баргути, спомня си Йоси Бейлин, левият израелски министър, който инициира тайните преговори, довели до споразуменията. Двамата мъже се срещаха често.

Баргути също така потърси сътрудничество от другата страна.

Меир Шитрит, депутат от Ликуд, заведе делегация от колеги от партията в Италия в началото на 90-те години, за да се срещнат с него. Както много израелски официални лица, Шитрит, който по-късно е служил в няколко кабинета на Ликуд, беше впечатлен от безупречния иврит и сухия хумор на палестинеца.

Но обещанието от Осло скоро се провали. Ицхак Рабин, израелският министър-председател, който подписа споразуменията от Осло, беше убит от еврейски екстремист през 1995 г.

Година по-рано израелски заселник застреля 29 палестинци, които се молеха в джамия в Хеброн. Изборът на Бенямин Нетаняху през 1996 г. на практика блокира мирния процес. Еврейските заселища продължиха да се разширяват.

Междувременно „Хамас”, тогава в зародиш, придоби популярност с кампания от самоубийствени атентати. Нетърпеливите палестинци се обърнаха срещу Арафат, Баргути – считан за наследник на болната Арафат – и Фатах, обвинявайки ги, че не правят нищо, за да се противопоставят на Израел.

До 2000 г., с по-миролюбивия Ехуд Барак вече на власт, но все още без признаци за напредък, търпението на Баргути се изчерпа.

Четири месеца по-късно избухва Втората интифада. Този път ненасилието вече не е опция.

Баргути изигра централна роля в създаването на въоръженото крило на Фатах, Бригадата на мъчениците от Ал-Акса, която уби стотици израелци, преди въстанието да угасне през 2005 г.

Той продължи да настоява, че крайната му цел е мирът:

„Аз не съм терорист, но не съм и пацифист“, заяви той. „Не се стремя да унищожа Израел, а да сложа край на окупацията на моята страна.“

Израел се опита да го убие няколко пъти, преди да го залови в Рамала през 2002 г. По време на съдебния процес две години по-късно той отказа да се защити, отхвърляйки легитимността на съда. Оправдан за организирането на 33 атентата, при които загинаха 21 души, той беше осъден за нареждането на три атентата, при които загинаха пет души – включително трима клиенти, застреляни в ресторант за морски дарове в Тел Авив.

Оттогава израелците спорят дали той трябва да бъде освободен. Някои поставят под съмнение доказателствата; други смятат, че той е прибегнал до насилие, само след като е бил изместен от „Хамас” – и че сърцето му никога не е било наистина в това.

Но скептиците са много. Един бивш офицер от разузнаването нарича подкрепата за освобождаването му „опасен, заблуден романтизъм“.

Друг цитира примера на Синуар, който е освободен през 2011 г., само за да организира атаките от 7 октомври 12 години по-късно. Баргути може да е станал още по-радикализиран в затвора, твърдят те.                                                                              

И все пак както Шитрит, така и Бейлин твърдят, че продължаващото задържане на Баргути не е свързано с риск, а с политика. Докато коалицията на г-н Нетаняху зависи от твърдолинейните поддръжници на заселниците, освобождаването на Баргути – символ на палестинския национализъм и идеалите за две държави – е немислимо.

Това мнение се споделя и от палестински официални лица.

„Те не искат да го освободят, защото това би изглеждало като голяма победа за палестинците“, каза Сабри Сайдам, член на централния комитет на Фатах. „Баргути е икона. Освобождаването на икона би било възприето като сериозен удар от израелските заселници.“

Мукбел Баргути, който копнее за деня, в който по-големият му брат ще бъде освободен, настоява, че Израел няма от какво да се страхува.

Трагедията, казва той, е, че никой в израелското правителство не иска да разговаря с него. В Южна Африка, добавя той, Нелсън Мандела успя да успокои страховете на белите, защото Ф. В. Де Клерк, белият президент на страната, имаше смелостта да се изправи срещу десницата и да поеме риска да го освободи.