Как Горбачов заблуди Запада, че е либерален визионер?

Кой спечели Студената война? Имаше време, когато подобен въпрос би изглеждал шеговит и провокативен. И все пак ужасите от последните три години и половина в Украйна, с Русия, която започна най-кървавото нахлуване на европейска земя от 1945 г. насам, а жертвите сега са милиони, го правят да изглежда по-малко абсурден, отколкото някога, пише The Telegraph.

Оттук и книгата „Тъмната страна на Земята“ от Михаил Зигар – журналист, режисьор и основател и редактор на последния независим новинарски канал в Русия, преди той да бъде закрит и той да бъде принуден да замине за изгнание – която приема сериозно този начален въпрос.

„През целия си живот си мислех, че знам отговора“, пише той. „Хората, които вярваха. Вярваха в демокрацията.“ Но сега, казва той, три десетилетия по-късно, Съединените щати може би са изправени пред имплозия – „разпадането на империя, която загуби своите ценности“.

Разказът на Зигар за бавната ерозия на Съветския съюз се усеща особено актуален, реконструирайки разпадането на СССР през очите на тези, които са го преживели: писатели като Солженицин, астронавти като Гагарин, политици като Горбачов. Всяка глава проследява събитията, ръководени или по-често случващи се на тези граждани. Това е историята като опит, системи, представени чрез живота, който те оформят и често разрушават.

Историята е добре позната: Закоравялата стагнация на ерата на Брежнев

разбиването на западната наивност, когато Съветите смазаха Пражката пролет през 1968 г.; инвазията в Афганистан през 1979 г. и изтощаването на съветския военен престиж; ерата на гласността (откритостта) и перестройката (преструктурирането) на Горбачов, която имаше за цел да съживи социализма, но вместо това предизвика големия разпад, който завърши с падането на Берлинската стена и, две години по-късно, разпадането на СССР.

Зигар проследява, година след година, понякога час по час, как нещата се разпадаха. По този начин той ни показва Горбачов не като либерален визионер, а като суетен реформатор, опиянен от западното ласкателство, но лоялен към романтизирания ленинизъм. През 1986 г. той отхвърли Рейгън като „интелектуално слаб“ и заяви, че „времето работи за нас“. Насаме той препрочита Ленин обсесивно – пренебрегвайки жестокостта, докато подчертаваше „хуманитарните“ пасажи. Той не успя да схване, че системата е тоталитарна или нищо; нейната твърдост възнаграждаваше подчинението, а не мисълта. Дори неговото многократно рекламирано „ново мислене“ никога не се е разпростирало до икономиката: когато помощниците му са вмъквали положителни препратки към частната собственост в речите му, той ги е заличал.

Зигар улавя нещо, което западните читатели често пропускат: пропастта между западния образ на Горбачов и приема му у дома. „На Запад“, отбелязва той, „той винаги е бил слушан чрез преводач, което го кара да звучи като изискан интелектуалец“, докато руската публика е чувала само неговата провинциална неловкост – неправилното му произношение, неуместните му ударения. За тях той е звучал като апаратчик от малък град, играещ държавник: възприятие, което фатално е подкопало легитимността му у дома, точно когато репутацията му е започнала да се извисява в чужбина.

Резултатът, както ярко показва Зигар, е бил парализа. Когато Берлинската стена е паднала, в Москва е имало „почти никаква реакция“ – никаква извънредна среща, никакъв план. Светът се е променял по-бързо, отколкото системата е могла да разбере. Вярата на Горбачов в „новото мислене“ се е оказала малко повече от лозунг, апел за актуалност в един свят, който вече е минавал покрай него.

Разказвайки тази добре позната история, Зигар от време на време се вмъква в преживяванията на собственото си семейство: баща му е роден в същия ден като Путин през 1952 г., в същия град – Ленинград – който все още се е възстановявал от 872-дневната нацистка обсада. Тези ефектни винетки предлагат трогателни проблясъци на обикновени хора; намеси, които показват как личният живот и обществените събития са били преплетени, включително малките уклончиви действия и актове на компромис, които са поддържали съветската система дълго след като вярата в нея е изчезнала.

И все пак този фокус насочва вниманието към по-дълбок пропуск – липсата на каквото и да е трайно разчитане в книгата на съучастието на обикновените руснаци.

Когато Зигар се ограничава до вътрешните механизми на съветския елит обаче, „Тъмната страна на Земята“ блести. Неговият портрет на Горбачов потвърждава аргумента на Тони Джъд в „След война“ (2005), че макар комунизмът да може да ерозира безкрайно в периферията, „инициативата за окончателния му крах може да дойде само от центъра“. По думите на Джъд: „Разцъфтяването в Прага или Варшава беше само краят на началото. Появата на нов вид лидерство в Москва беше началото на края.“

Но Зигар отива по-далеч, питайки какво ще стане, ако Студената война никога не е свършила наистина?

„Човечеството не е успяло да се откаже“, пише той. „Никога не сме вярвали истински, че е свършило. Оказва се, че е много по-лесно да се живее под сянката на студената война.“

Оттук и подзаглавието му: „Как Съветският съюз се разпадна, но остана“. Но е жалко, че той настоява да представи разказа си през тази призма, защото самонадеяността изглежда наложена – вид маркетингова клюка, добавена от редактор, нетърпелив да накара едно историческо изследване да звучи неотложно. В края на краищата, или книгата пита кой е спечелил Студената война, или твърди, че тя никога не е свършвала; не може убедително да направи и двете.

Може би има истина в твърдението, както предполага Зигар, че Студената война е оцеляла в политическата психика на Русия – в носталгията по Путин и възраждането на съветските методи: държавна бруталност, театрална параноя, митът за обсадена велика сила, противопоставяща се на НАТО. Но може ли това наистина да се каже за останалия свят? Ако „никога не сме вярвали, че е свършило“, как да се обясни почти религиозното приемане на „Краят на историята“ на Франсис Фукуяма през 90-те години на миналия век с неговото триумфално твърдение, че либералната демокрация е спечелила голямата идеологическа война?

Всъщност, еуфорията от ранните постсъветски години – и безгрижното предположение, че капитализмът и свободата са синоними – накараха Запада, бих казал, да подцени психическата травма от имперската загуба в Русия, където внезапното изчезване на сигурността създаде вакуум, бързо запълнен от националистическо негодувание и конспирация. Зигар е прав да отбележи, че психологическият остатък от Студената война е продължил; но той рискува да сбърка незаздравяла рана с непрекъсната война.

По ирония на съдбата, за книга, която твърди за приемственост, „Тъмната страна на Земята“ демонстрира обратното: как крехките системи, неспособни на самообновяване, наистина се сриват. Нейното настояване за вечност притъпява прозренията ѝ, като размива важните разграничения. Студената война, както отбелязва Ерик Хобсбаум, беше особена, защото въпреки апокалиптичната си реторика, умишлената война оставаше малко вероятна; и двете суперсили приеха необходимостта от баланс. Това, с което се сблъскваме днес, е нещо различно. Путин и неговите съюзници искат да преобърнат това равновесие. Той започна война – това не са жестове на носталгичен човек, копнеещ за стабилността на биполярността.

Да наречем това „нова Студена война“ следователно означава да го подценим. Студената война, въпреки цялата си заплаха, се е развивала в граници, признати и от двете страни. Това, на което сме свидетели сега, е разпадането на тези граници – появата на свят, в който ревизионистките сили виждат хаоса не като опасност, а като възможност. В този смисъл ние не преживяваме отново студена война, а навлизаме в ранните етапи на гореща война. Дали бъдещите историци ще заключат, че Студената война никога не е свършвала, или че една империя е паднала и е възникнал друг ред, ще зависи от това какво ще оцелее след разплатата на този век. Засега можем да кажем само следното: във войните – дори студените – няма ясни победители.