Защо истинската цел на кампанията на Тръмп във Венецуела е Куба?

Когато главният прокурор на САЩ пое лично операция „Мангуста“, той я обяви за „първостепенен приоритет“ на Америка, като заяви, че „няма да се пестят време, пари, усилия или човешки ресурси“. Длъжностното лице, за което става дума, беше Робърт Кенеди, а най-важната цел, която имаше значение повече от всичко друго, беше свалянето на Фидел Кастро и „освобождаването“ на Куба от комунистическото управление, пише The Telegraph.

Операция „Мангуста“ и нейната прочута безплодна кампания за подриване започнаха през ноември 1961 г., вдъхновявайки много холивудски филми, но не и зората на свободата в Куба.

Сега, колкото и невероятно да изглежда, доказателствата все повече сочат, че историята може да се повтори и администрацията на Доналд Тръмп обмисля подобна инициатива.

Тръмп вече е концентрирал около 10% от цялата американска военноморска флота в Карибско море, включително ракетни разрушители, атомна подводница и два амфибийни десантни кораба. Тази внушителна сила току-що беше подсилена с пристигането на USS Gerald R Ford, най-големия самолетоносач в света, който прекоси Атлантическия океан на запад начело на военноморска ударна група.

Основната цел на това военно натрупване – най-голямото разполагане на американски сили в Карибския басейн от интервенцията в Панама през 1989 г. – е крайнолявото и яростно антиамериканско правителство на Николас Мадуро, авторитарният наследник на покойния Уго Чавес.

Но това не е цялата история.

Експертите смятат, че Тръмп, и особено Марко Рубио, държавният секретар на САЩ, може да разглеждат промяната на режима в Каракас като необходима предпоставка за това, което искат най-много, а именно промяна на режима в Хавана и окончателното „освобождение“ на Куба, точно 65 години след като президентът Кенеди направи това най-важния приоритет на Америка.

Управляващите и в двете страни със сигурност се възприемат от Вашингтон като разрушителни, репресивни, корумпирани и опасно близки до противниците на Америка, особено Китай и Русия. А традицията на Америка да утвърждава своето превъзходство над собственото си полукълбо – символизирана от едностранното решение на Тръмп да преименува Мексиканския залив на Американския залив – датира от повече от два века, от Доктрината на Монро от 1823 г.

Упоритото оцеляване на кубинския режим, междувременно, е крайният пример за незавършена работа, както понякога намеква държавният секретар.

„САЩ ще продължат да защитават човешките права и основните свободи на кубинския народ“, заяви Рубио на 11 юли, „и да ясно, че никакви нелегитимни, диктаторски режими не са добре дошли в нашето полукълбо“.

Скоро след това, на 7 август, Америка засили натиска върху Венецуела, като удвои сумата, предлагана за „информация, водеща до ареста и/или осъждането“ на Мадуро, до 50 млн. долара (38 млн. лири) – два пъти повече от сумата, обявена за Осама бин Ладен.

Държавният департамент на САЩ публично обвини Мадуро, че е лидер на Cartel de los Soles (Картелът на слънцата), описан като наркотерористична група, „отговорна за трафика на наркотици в Съединените щати“.

През септември Тръмп засили натиска с нова политика за потапяне без предупреждение на всички кораби,

заподозрени в превоз на наркотици към САЩ. Скоро моторните лодки, напускащи Венецуела, започнаха да бъдат изгаряни в международни води, а самият Тръмп с радост публикува в Туитър кадри от една атака на 2 септември, в резултат на която „11 терористи са убити в боя“. Досега 22 лодки са унищожени от ракети, като са убити 83 души.

Но военното натрупване на Америка отива далеч отвъд натрупването на огнева мощ, необходима за потапянето на моторни лодки. Тогава каква точно е целта на президента? Кристофър Сабатини, старши научен сътрудник за Латинска Америка в Чатъм Хаус в Лондон, казва, че Тръмп вероятно не обмисля „невероятно безразсъдна“ пълномащабна инвазия във Венецуела.

 Страната е повече от три пъти по-голяма от Великобритания и има население от 28 милиона души, което изисква стотици хиляди войници за всякаква окупация. Вместо това Сабатини вярва, че целта на Тръмп е да заплаши с въздушни и ракетни удари – и може би да ги предприеме – за да предизвика падането на Мадуро.

Що се отнася до това кой ще управлява Венецуела след Мадуро, Тръмп може би има отговор. Миналата година Едмундо Гонсалес, лидер на опозицията, спечели президентските избори във Венецуела, но Мадуро обяви фалшива победа за себе си и принуди опонента си да избяга в изгнание в Испания.

Друга опозиционна лидерка, Мария Корина Мачадо, беше забранена да се кандидатира в тези избори; сега тя се укрива някъде във Венецуела. Миналия месец тя спечели Нобеловата награда за мир за това, което комитетът нарече „неуморната й работа за насърчаване на демократичните права на народа на Венецуела и за борбата й за постигане на справедлив и мирен преход от диктатура към демокрация“.

И Гонсалес, и Мачадо биха били легитимни наследници на властта. Но най-вероятният резултат от всякаква намеса от страна на Тръмп би бил генерал, който да наследи Мадуро. Някой, който току-що е поел огромния риск да организира военен преврат, дори и подкрепен от въздушни удари на САЩ, вероятно няма да има много причини да реши в първия си ден в двореца Мирафлорес – венецуелската Белия дом – да предаде властта на Мачадо или Гонсалес.

Но да предположим, че Америка по някакъв начин успее да предизвика падането на Мадуро. Какви биха били последствията? Този въпрос повдига най-интригуващата възможност от всички.

Краят на Студената война и разпадането на Съветския съюз през 1991 г. също трябваше да доведат до политическата смърт на Фидел Кастро в Куба.

Както можеше да се очаква, Кастро разруши икономиката на страната си с комунистическата си политика и стана зависим от съветските субсидии.

Една от причините, поради които той оцеля след внезапното им оттегляне, беше, че Венецуела под ръководството на Уго Чавес запълни празнината и започна да доставя на Куба 100 000 барела евтин петрол всеки ден, част от богатите запаси в делтата на Ориноко, които остават най-големите в света. В решаващ момент Венецуела хвърли на Куба това, което Сабатини нарича „спасително въже“.

И един човек, който прие това лично, беше младият кубино-американец Марко Рубио, тогава просто „градски комисар“ (или съветник) в Маями, който беше предопределен да стане сенатор от Републиканската партия за Флорида, а сега – държавен секретар на САЩ и съветник по националната сигурност.

Рубио е първият кубиноамериканец, заемал последните две длъжности. Прекарал целия си живот, потопен в дълбокия антикомунизъм на Южна Флорида, дом на изгнаници от Куба и Венецуела, той изведнъж получава шанс да освободи западната полукълбо от двата режима.