Путин не е превзел Киев, но е превзел Флорида

В шаха най-решаващият ход обикновено не е атаката, а тихата подготовка, която ограничава възможностите на противника още преди да е започнала партията. Телефонните разговори на Доналд Тръмп с Владимир Путин преди всяка среща с Володимир Зеленски функционират точно по този начин:

„Те ограничават обхвата на това, което изглежда „разумно“, преди Украйна да може дори да се изкаже“, оплака се вчера руският шахматист и опозиционер Гари Каспаров.

Кремъл винаги е знаел как да се възползва от впечатлителните американски политици. Барак Обама веднъж подари албуми на Deep Purple на Медведев преди преговорите за ядрените оръжия, с надеждата за „презареждане“ на отношенията. Буш заяви, че е видял душата на Путин, пише в анализ за El Mundo Ксавиер Колас.

От своя страна, Тръмп винаги е унижавал тези, които счита за слаби.

Въпреки че копнее за Нобелова награда за мир, всеки път, когато Тръмп малтретира публично Зеленски с цинизма си (казвайки пред него, че Русия иска Украйна да се развива добре или че двете страни се атакуват по еднакъв начин), той удължава войната още малко. Илюзорно е да се очаква, че агресорът ще се наклони към преговори, ако всеки ден вижда, че основният съюзник на нападнатата страна се колебае да припомни кой е започнал войната и дава признаци, че се оттегля от европейската сцена. За ефективна дипломация е необходима комбинация от стимули и наказания, а не само стимули.

Путин е успял да постигне, че дори когато не е седнал на масата за преговори, те се водят по неговия наръчник. Ключов въпрос за решението в съзнанието на Тръмп е територията: както посочи по време на пресконференцията във Флорида, на Украйна е изгодно „да приеме споразумение, вместо да го загуби на бойното поле през следващите месеци“. Това привежда Тръмп в съответствие с нарратива за неизбежната руска победа: да се отстъпи в замяна на нищо конкретно, просто за да не се загуби повече в бъдеще. „Всички доказателства сочат, че руската победа не е ни най-малко неизбежна, но такава е силата на внушението“, отбелязва Мик Райън, есеист и автор на „War Transformed: The Future of Twenty-First-Century Great Power Competition and Conflict“ (Преобразена война: бъдещето на конкуренцията и конфликтите между великите сили през XXI век). „Путин е колонизатор в реалния свят, а също и в съзнанието на хората. Той успешно и напълно е колонизирал съзнанието на Тръмп“.

След една година преговори, водени от Тръмп, окупираните от Русия украински територии вече дори не се обсъждат, присъединяването към НАТО е изключено, американската помощ за Украйна е почти нулева, а оттеглянето на украинските войски от линията на съприкосновение в Донбас вече е в дневния ред.

„Това не е добре“, обобщи в социалната мрежа X бившият американски посланик в Русия Майкъл Макфол преди срещата.

По това време украинската делегация получи като студена душ новината, че Путин отново се е „появил“ по телефона на сцената, възползвайки се от срещата на лидерите на САЩ и Украйна.

Когато нападателят забележи, че липсата на защита на съюзника не води до политически или стратегически разходи, той го тълкува не като покана за компромис, а като знак, че военният курс предлага възможности.

Гари Каспаров обяснява това с ясна аналогия:

„В геополитиката, както и в шаха, загубата на контрол в началото обикновено означава загуба на партията“.

Успехът на Зеленски беше просто, че Тръмп не се ядоса, както при първата им среща тази година. Ситуацията се е влошила толкова много, че циничната неутралност на Тръмп се възприема от Киев като чистилище, от което не трябва да се пада в истинския ад: Тръмп, който е изцяло на страната на руските орди.

Тръмп и украинският президент не дадоха много признаци за реален напредък към мирно споразумение, което да сложи край на войната. Пред журналистите в Мар-а-Лаго, след среща за преглед на 20-точен мирен план, Тръмп каза:

„Мисля, че се приближаваме много, може би много“.

Цинизмът, който се опитва да се представи за прагматизъм, в крайна сметка се превръща в мултипликатор на риска.

Като разговаря с Тръмп предварително, Путин успява да превърне руските интереси в фон, на който ще се оценяват украинските искания. Москва успява да представи исканията на Киев като прекалени, още преди те да бъдат формулирани. Това вече се случи през октомври, когато Путин и Тръмп разговаряха в деня преди посещението на Зеленски във Вашингтон. И се повтори с друг разговор между Тръмп и Путин точно преди пристигането на украинския лидер в Мар-а-Лаго.

Киев трябва да вземе „смело и отговорно политическо решение“ относно Донбас, заяви снощи съветникът на Путин Юрий Ушаков, добавяйки, че предвид ситуацията на фронта, Украйна не бива да го отлага.

Зеленски посочи, че 90 % от 20-точковия план, изготвен от Украйна и САЩ, вече е изпълнен. Остават обаче две големи пречки: съдбата на контролираните от Украйна територии в източната част на страната и тази на атомната електроцентрала, окупирана от Русия.

Киев повтори искането си за дългосрочни гаранции за сигурност, до 30, 40 или дори 50 години, отвъд 15-годишния срок, който САЩ първоначално предложиха като отправна точка за трайно мирно споразумение с Русия.

Зеленски защити пред Тръмп тезата, че тези гаранции трябва да бъдат подкрепени с международно присъствие и да бъдат обвързващи, като условие за отмяна на военното положение в Украйна и за осигуряване на нейната суверенитет срещу бъдещи агресии.

Но Кремъл запазва своята непреклонна позиция и не се отказва от териториалните си претенции в Донбас: Киев трябва да изтегли войските си от спорните зони, преди да се говори за мир. Русия също отхвърля всякакво разполагане на чужди сили на украинска територия, като твърди, че дискусията за гаранциите трябва да изключва всякакво западно военно присъствие.

Както някога написа американският есеист Тимъти Снайдър, „политическата фикция се пише с кръв“. Според речника, който Путин е сложил на масата на Тръмп, предоставянето на необходимата помощ на Украйна за изгонването на руския агресор се квалифицира като „ескалация“. Гаранциите за сигурност с ясни червени линии се превръщат в „пречки за мира“. Възпирането се предефинира като „провокация“. Тръмп се опитва да разреши конфликта, който Путин и неговите хора са му описали, а не този, който се случва всеки ден.

Русия изхожда от предпоставката, че с използването на сила може да постигне повече, и затова формулира неприемливи за Украйна искания, логика, широко обсъждана в анализите за съвременния руски империализъм. Зеленски отново оцени нови отстъпки в този 20-точен план. Путин не е приел нито една от тях. Единствената руска отстъпка е имплицитното предупреждение, че ако не се приеме сега, по-късно ще бъде по-лошо, според предсказанията на Ушаков.

Ленин защитаваше тезата, че договорите са „необходими паузи“ в една по-дълга борба, а не трайни компромиси. Показателно е, че Тръмп в книгата си „Изкуството на сделката“ пише, че „ключът към преговорите е влиянието“ и че „понякога най-добрият начин да спечелиш е да накараш другата страна да повярва, че няма алтернатива“. В сблъсъка между руската политическа култура, която възприема преговорите като доминиране, и „недвижимата култура“ на Тръмп, която представя всяко споразумение като транзакция, рискът е очевиден: който контролира рамката, контролира резултата. Украйна не контролира рамката на тези преговори, но Зеленски успява да не изпадне от нея, защото следващото обновяване на играта може да бъде по-трудно.