В блатата на Куба Тръмп е събудил призраци на Залива на свинете

Докато Вашингтон отново заплашва да превземе острова, онези, които като деца са избягали в джунглата, разказват как катастрофалната инвазия от 1961 г. е променила живота им.

Беше посред нощ и тримата момчета спеха дълбоко в дома си в блатото Запата, когато обучените от ЦРУ паравоенни сили нахлуха през вратата.

„Казаха ни да не включваме лампите, а просто да излезем и да отидем в гората“, спомня си Орландо Пласенсия Експозито, тогава на 12 години, за момента, в който започна катастрофалната инвазия в Залива на свинете. „Избягахме веднага, въпреки че нямахме обувки.“

Когато две нощи по-късно милиционери, верни на Фидел Кастро, се появиха в пещерата, където момчетата се бяха укрили, и им казаха, че вече е безопасно да излязат, те се озоваха в един променен свят. Малката, разкъсана Куба беше отблъснала опита на Америка да свали комунистическия режим на Кастро с помощта на кубински емигранти, базирани във Флорида, само за три дни.

Това беше безспорен провал на външната политика, който щеше да доведе света до ръба на ядрена апокалипсис в рамките на година и половина, след като уплашената Хавана се обърна към Москва за защита под формата на съветски ядрени ракети, пише The Times.

Фиаското в Залива на свинете през 1961 г. и последвалата кубинска ракетна криза през 1962 г. дадоха път на операция „Мангуста“ – план за саботиране на икономиката на острова с жестока блокада и поредица от все по-странни заговори за убийство, целящи да обезглавят режима на Кастро.

Сега, след като отвлече Николас Мадуро от Венецуела от леглото му и пое контрола над петролните резерви на страната, президентът Тръмп определи Куба като следващата си цел, било то чрез военна интервенция или чрез смазващ икономически натиск. Остава да се види дали Куба наистина ще се окаже следващият домино в стремежа на Тръмп да изчисти „нашето полукълбо“ от леви режими или просто още една съмнителна глава в историята на американските интервенции в Латинска Америка.

Ла Сиенага (блатото), най-голямата влажна зона в Карибския басейн, беше избрана за инвазията, защото отдалеченото й местоположение на южното крайбрежие на Куба предполагаше, че ще бъде трудно да се защити. Това беше само първата катастрофална грешка в преценката на САЩ, както поради риска от разчитането на съветите на партийни изгнаници, така и поради нежеланието на Джон Ф. Кенеди да се заеме с плана, наследен от напускащата администрация на Айзенхауер.

На погребението на седем пилоти на следващия ден Кастро предизвикателно затвърди бъдещето на Куба като социалистическа държава. Две нощи по-късно първите от 1400-те кубински изгнаници, обучени от САЩ в Гватемала и Никарагуа, акостираха в Плая Ларга и Плая Гирон.

Пласенсия и братята му избягали в джунглата и се укрили в пещера, където се съхранявали чували със захар, заедно с тринадесет други души.

„Имаше една голяма, дебела жена, която стоеше на входа на пещерата, държеше фигурка на светец и се молеше“, спомня си Пласенсия. „Тогава се чу експлозия и тя изпусна светеца и избяга.“

Един от мъжете в пещерата беше воювал в Испанската гражданска война и показа на момчетата как да държат устата си отворена с малка пръчка, за да смекчат налягането на взривните вълни, генерирани от експлозиите, което можеше да разкъса белите им дробове. Отвъд пещерата Кастро лично събираше и командваше 20 000-на милиция, за да преследва нападателите. В рамките на три дни инвазията приключи.

Сред многото си грешки, включително отказа на Кенеди да използва американската въздушна мощ, администрацията беше подценила силата на народната подкрепа за Кастро и омразата към подкрепяната от САЩ военна диктатура на Фулхенсио Батиста, която революцията на Кастро беше свалила.

Пласенсия, роден през 1949 г., е преживял лишенията на живота в отдалеченото блато под управлението на Батиста и е видял бързите промени, които вече са настъпили две години след началото на управлението на Кастро.

Световната банка все още оценява равнището на грамотност сред възрастните в Куба на над 99%, което е едно от най-високите в света.

Това е може би най-трайното наследство на революцията. Шестдесет и седем години по-късно много други са далеч по-съмнителни. Лекарите и учителите са част от масовата миграция на човешки капитал от Куба, оставяйки след себе си цели градове с възрастни и немощни хора. Пътищата се рушат. 

Жестоките заговори за убийство на операция „Мангуста“, включително прословутият план да се убие Кастро с експлодираща пура, не успяха да свалят комунистическия режим, с който САЩ бяха принудени да съжителстват на прага си. Кенеди беше принуден временно да вдигне наказателната блокада, за да върне пленените изгнаници.

Кастро се съгласи на 53 милиона долара в бебешка храна и лекарства в замяна на освобождаването на пленниците. Ефектите от блокадата бяха временно облекчени от процеса на нормализация на президента Обама, който доведе до наплив на американски туристи. Но той нямаше правомощията да я отмени, което е правомощие само на Конгреса.

След почти седем десетилетия това е най-дълготрайното ембарго в геополитическата история, въпреки че не успя да свали кубинския режим. Отказът на Вашингтон да се примири с левия си съсед има геополитически последици, които се отразяват и до днес.

 „Политиката спрямо Куба всъщност радикализира хората и приближи страната към съветския блок“, каза Омар Еверлени Перес Вилянуева, кубински професор по икономика. „Оръжията за отблъскване на инвазията бяха съветски и така ние влязохме в тяхната орбита.“ Най-голямата криза на Куба след революцията настъпи, когато Съветският съюз се разпадна, лишавайки я от спонсора й от времето на Студената война. „След това потърсихме други начини да се утвърдим в света и се обърнахме към Венецуела, Китай и Мексико.“

Решението на Тръмп да отвлече Мадуро от Венецуела и да блокира износа на петрол, нарушаващ санкциите, прекъсна потенциалната спасителна линия за Куба. Но дори преди американската атака срещу Каракас на 3 януари зависимостта на Куба от венецуелския петрол беше намаляла, заменена от доставки от Мексико. Въпреки обещанието на Тръмп, че „няма да има повече петрол или пари за Куба – нула“, Крис Райт, американският министър на енергетиката, потвърди миналата седмица, че мексиканските доставки на петрол за Хавана ще могат да продължат безпрепятствено.

Има само няколко туристи: две датчанки, Елса-Мария и Мариана, избягали от заглавията в родината си за решимостта на Тръмп да придобие Гренландия („Не искам да говоря за него“, мърмори Мариана); и Дан, родом от Чикаго, който организира американски туристически групи за Куба, който някога е вечерял със самия Кастро и отхвърля парализиращите прекъсвания на електрозахранването като неудобни „смущения“.

Плая Гирон винаги е заемал важно място в революционната история. Немесия Родригес Монтано, 78, е била на 13 години, когато никарагуански самолети с фалшиви кубински знаци са обстреляли Ла Сиенага, убивайки майка й и ранявайки по-малкия й брат. В музея се намира реплика на белите обувки, които майка ѝ ѝ е позволила да има през 1960 г., когато се появила перспективата за асфалтиран път.

Кубинският режим все още почита мястото на Плая Гирон в историята, но много посетители просто минават покрай музея по пътя си към местата за гмуркане, които Кастро е разработил.

Болестите, пренасяни от комари, като денга и чикунгуня, се увеличават с прекратяването на правителствените програми за дезинсекция. Гладните местни жители ловят певчи птици за храна. Лодките излизат от мангровите гори, които вече не се събират за производство на дървени въглища, в преследване на незаконен улов на костенурки.

Страховете от нова кинетична американска интервенция в Куба изглежда отстъпват след пика на тревожността, последвала операциите на САЩ във Венецуела.

Превземането на венецуелската петролна индустрия от Тръмп, един вид капитализъм с оръжие, съживи спомените за завладяването на кубинската икономика от американски мафиоти и конгломерати през първата половина на 20-ти век.

Периодът на капитализма започна, след като американските войски се намесиха, за да помогнат на кубинските борци за свобода да победят испанските колонизатори и установиха де факто протекторат над Куба през 1898 г., което беше крайна форма на прилагане на Доктрината на Монро, целяща да спре европейските сили да се върнат в новоосвободените бивши колонии.

Той приключи с революцията от 1959 г. и национализирането на кубинските операции на американски компании като Texaco и Bacardi. Това предизвика американското ембарго, затегнато след ракетната криза в опит да се задуши режима. „Ако целта на блокадата беше да обедни кубинския народ, тя успя“, каза Перес. „В противен случай – нищо.“

След като се оттегли, Кастро също призна своята роля в обедняването на Куба, като през 2010 г. заяви:

„Кубинският модел вече не работи дори за нас.“

Най-конкретният резултат от това е потокът от кубински мигранти към Америка.