Как бъдещ президент на САЩ оцелява след катастрофа в Тихия океан и заплаха от канибали?

Много хора знаят, че бившият президент Джордж Хърбърт Уокър Буш, който ръководи Съединените щати от 1989 до 1993 г., е служил като боен пилот във Военноморските сили на САЩ по време на Втората световна война. Някои дори знаят, че неговият торпеден бомбардировач TBF Avenger е бил свален през септември 1944 г., което е довело до спасяването му от американска подводница. Много малко американци днес знаят, че мъчителното изпитание на Буш е могло да бъде много, много по-лошо. Буш е единственият оцелял от група от девет пилоти, свалени по време на така наречения „инцидент в Чичиджима“ и той избегна наистина ужасяваща съдба в ръцете на японския гарнизон на отдалечения тихоокеански остров, пише за TNI военният изторик Уилям Лоусън.

Към есента на 1944 г. за всички страни беше ясно, че Съединените щати са на път към победа във войната в Тихия океан. През лятото американските сили отбелязаха поредица от забележителни успехи. По време на битката във Филипинско море през юни американските самолети постигнаха изключително несъразмерно съотношение на загубите спрямо японските самолети, което накара пилотите да я опишат като „Голямото ловуване на пуйки в Марианите“. Битката отвори пътя към Марианските острови и през юли американските войски превземат стратегически важния остров Сайпан. Адмирал Чуичи Нагумо, оперативният командир на атаката срещу Пърл Харбър през декември 1941 г., беше една от жертвите на битката за Сайпан – той се самоубива, вместо да се предаде на САЩ. Адмирал Исороку Ямамото, главният архитект на атаката срещу Пърл Харбър, е убит при въздушен удар на американски самолети през предходната година.

Завладяването на Марианските острови е от решаващо значение, тъй като поставя японските основни острови в обсега на американските бомбардировачи B-29. Предишните бомбардировъчни удари върху японска територия, включително прочутият "рейд на Дулитъл", са спорадични и имат за цел по-скоро да изпратят послание за решителност, отколкото да постигнат стратегически цели. След като през 1944 г. са осигурени останалите Мариански острови, стратегическата бомбардировъчна кампания може да започне сериозно.

Следващата спирка по пътя са островите Бонин (Огасавара), които се намират по най-прекия маршрут на B-29 към Япония и заплашват десния фланг на предстоящата морска офанзива. Тази заплаха доведе до определянето на Иво Джима като основна цел, а превземането му през следващата година подкрепи бомбардировъчната кампания.

Но в края на 1944 г. друг остров, намиращ се на 150 мили северно от Иво Джима, също е счетен за заплаха. Остров Чичиджима е малък вулканичен остров с японски гарнизон от 25 000 души, подкрепян от малка база за хидросамолети и няколко канонерски лодки. Неравен теренът не позволява изграждането на дълги писти, а невъзможността на японските войски да излизат от острова означава, че той никога не е бил разглеждан като цел за десант, както би бил Иво Джима. Островът е по-значим поради наличието на две големи радиорелейни станции, разположени на върховете на двете му планини. Тези кули позволяват на гарнизона да предава до Токио доклади за прелитащите над острова американски бомбардировъчни формации, като по този начин японските защитници на Японските острови са информирани за движенията на американските самолети. По този начин те се превърнаха в основни цели за американския флот, който се придвижваше по-на север в подготовка за следващите етапи на офанзивата.

Към този момент оперативната група 58 на адмирал Марк Митчер е най-мощното офанзивно оръжие на американския Тихоокеански флот. Тя се състои от осем големи флотски самолетоносача, девет леки самолетоносача, поддържащи линейни кораби, крайцери и разрушители, както и над 1 000 самолета. Отделена от Петата флота на САЩ, Оперативна група 58 бомбардира Чичиджима на 1 и 2 септември 1944 г. Мисията е да се унищожат съоръженията на острова, да се пробият кратери в пистата, да се унищожат самолети и оборудване, както и да се разрушат двете радиокули.

Сред пилотите, на които е възложено да атакуват кулите, е 20-годишният пилот на торпеден бомбардировач, лейтенант (младши ранг) от Военноморските сили Джордж Хърбърт Уокър Буш, летящ от лекия самолетоносач USS San Jacinto. Самолетът на Буш Grumman TBF Avenger, кръстен Барбара II в чест на тогавашната му годеница Барбара Пиърс, можеше да носи както конвенционални бомби, така и торпеда, а онзи ден той беше натоварил четири 500-паундови бомби.

Самолетът на Буш е трети в редицата от четири самолета,

които трябва да атакуват възложената му кула. Неговото 30-градусово планиране беше точно и според докладите всичките му бомби поразиха целта. Но японците осъзнаваха важността на кулите си и ги бяха обградили със зенитни оръдия. Буш и двамата му колеги – радистът Джон Делейни и стрелецът Уилям Уайт – прелетяха през буря от олово и експлозиви, и няколко самолета, включително „Барбара II“, бяха поразени.

Военният изторик пише още, че „чвенджърът“ на Буш пламва, когато той излиза от плавното си спускане. Лейтенантът остава в пилотската кабина колкото се може по-дълго, надявайки се да се отдалечи колкото се може повече от острова, преди да се приводни. Накрая той заповядва на останалите членове на екипажа да „скочат с парашута“.

Парашутът на Делейни не се отвори, а Уайт потъна заедно със самолета. И двамата загинаха. Буш скочи с парашут, като получи наранявания, когато въздушната струя го отнесе към опашката, но се приземи безопасно в океана.

Девет американски членове на екипажа оцеляха след като бяха свалени по време на набега. Буш беше единственият, който не беше пленен, тъй като беше спасен от подводницата „USS Finback“. Той беше по-късметлия, отколкото си даваше сметка.

Японският гарнизон на Чичиджима видя няколко самолета да падат във водата след набега и изпрати патрулни лодки да съберат оцелелите, преди те да бъдат спасени. Тези лодки извадиха осем американци от водата и ги откараха обратно на острова.

Японците никога не спазваха Женевската конвенция, даваща право на пленниците на справедливо отношение на тихоокеанския фронт, и американските пилоти бяха брутално пребити и екзекутирани без съд и присъда – събитие, което беше шокиращо, но едва ли уникално за Чичиджима.

Това, което е най-вече уникално за Чичиджима, е това, което се случи след това – предизвиквайки скандал, който накара както САЩ, така и Япония да потулят историите за крайната съдба на тези мъже. Подробностите не са оповестени публично до излизането на книгата на историка Джеймс Брадли Flyboys: A True Story of Courage през 2003 г. Брадли, който е автор и на бестселъра Flags of Our Fathers, забеляза мълчанието около мъжете, загинали над Чичиджима на 2 септември 1944 г., и реши да разследва случая.

Веднага след екзекуцията на един от пилотите японският командир на гарнизона, генерал-лейтенант Йошио Тачибана, предложи да изядат черния дроб на мъжа. Някои японски офицери вярваха, че тази практика е проява на боен дух и има ползи за здравето. По предложение на Тачибана майор Суео Матоба нареди на войниците си да изрежат органа от тялото на мъртвеца. Те го направиха, заедно с месо от бедрата му.

Общо четирима от осемте мъртви американци са изядени. Матоба обясни на друг офицер, че един от черните дробове е "прободен с бамбукови пръчки и сготвен със соев сос и зеленчуци". Той бил изяден на малки парченца като "добро лекарство за стомаха".

Тачибана, Матоба и няколко други офицери по-късно бяха съдени за военни престъпления във връзка с инцидента. Матоба настояваше, че мъжете са гладували и просто са изяли пилотите, за да се прехранят, но трибуналът за военни престъпления отхвърли тази защита. Към този момент от войната доставките на храна бяха драстично намалени поради дейността на американските подводници, но гарнизонът не достигна действителни нива на глад до пролетта на 1945 г., около шест месеца по-късно. Към канибализма, разбира се, се добавяше и фактът, че Матоба и останалите бяха убили американските пленници, след като те се бяха предали. Накрая, според трибунала, съобщаваният ритуален характер на някои от убийствата – както и начинът, по който японските офицери консумираха части от черния дроб по време на официални трапези – сочеше към преднамерени решения, а не към спонтанни действия на гладуващи мъже.

Тачибана, Матоба и капитан Шизуо Йошии са признати за виновни във военни престъпления и обесени за инцидента. Военното право не обхваща канибализма, затова те са осъдени по обвинения в убийство и "препятстване на достойно погребение". Вицеадмирал Мори Кунизо, който по това време командва въздушната база на Чичиджима и знаеше за инцидента, е осъден на доживотен затвор; по-късно той е екзекутиран от холандците за зверства, извършени в Холандска Източна Индия (днешна Индонезия).

След войната американското и японското правителство прикриха инцидента. Американските военни класифицираха протоколите от съдебния процес като секретни, отчасти за да спестят на семействата на мъжете мъката от това да разберат какво наистина се е случило със синовете и братята им. Тези семейства останаха в неведение, докато Брадли не им разкри истината през 2003 г., почти 60 години по-късно.