Турция и ПКК – мирът е невъзможна мисия

Само преди по-малко от година турският премиер Реджеп Ердоган произнесе драматична реч в парламента, след която се заговори за ново начало в решаването на кюрдския конфликт. Ердоган говори за помирение, за край на кръвопролитията и сълзите, за надежда.

Беше обвинен, че на практика е готов за преговори с терористи (Кюрдската работническа партия – ПКК). Той нарече инициативата „демократично начало”, което да не позволи повече майки от двете страни да загубят синовете си. От ПКК пък предадоха 34 екстремисти на турските власти, за да потвърдят, че се готови за мирни преговори.

И ето че сега ситуацията отново е в изходна позиция. Обещаните реформи за даване на повече права на кюрдското население в Турция (1/5 от цялото население) се проточиха по една или друга причина. Операциите срещу активисти на ПКК обаче продължиха, а отговорът от другата страна – серия от атентати и убийства.

Стигна се дотам, че месеци след „демократичното начало” Ердоган заговори за „пълно унищожение” на Кюрдската работническа партия и нейните последователи след разстрела на 8 турски войници на пост край границата с Ирак. Кюрдските радикали пък обещаха атаки във всички турски градове, ако „турското правителство продължи с нападенията си” срещу тях.

Така надеждите за скорошен мир отидоха на вятъра. Като предвестник на поредната доза кръв и ужас дойде оттеглянето от мирния процес на един от малцината, от които пряко зависи спирането на насилието – 62-годишният Абдула Йоджалан.

Макар и зад решетките с доживотна присъда от 11 години насам, Йоджалан е бащата на кюрдската въоръжена съпротива и безспорен лидер на борбата, водена от кюрдите за независима тяхна държава. В края на май основателят на ПКК или Работническата партия на Кюрдистан обвини турските власти, че игнорират опитите му да посредничи за мирен диалог и по тази причина спира да сътрудничи.

За организацията, основана през 1978 година и ръководена от него, тези думи едва ли значат друго освен война. Както и се вижда в последните седмици. 

Първоначалната и основна цел пред ПКК е създаването на независима кюрдска държава в географски регион, обхващащ Югоизточна Турция, Североизточен Ирак, Североизточна Сирия и Северозападен Иран, където кюрдското население е преобладаващо. Впоследствие, особено след залавянето на Йоджалан, тази цел постепенно преминава в търсене на културни и политически права. 

Самата Работническата партия на Кюрдистан преминава през много метоморфози през годините. В началото организацията следва комунистическата идея (на флага са сложени съветските сърп и чук) и залага предимно на пропагандата и демонстрациите срещу турската власт.
Атаките срещу правителствени сгради са от партизански тип, а голяма част от усилията си Йоджалан (за когото се твърди, че е обучаван от КГБ) и сподвижниците му хвърлят за доминация над другите кюрдски организации. Прави се опит за покушение срещу племенния вожд Мехмет Четал Бучак, който според кюрдите комунисти експлоатира селското население и сътрудничи с Турция.

Военният преврат в Турция в началото на 80-те и последвалите конституционни промени, сред които забрана на кюрдския език в образованието и официалните срещи, както и определянето на всички турски граждани за турци, откриват нов фронт на борбата, водена от ПКК.

1984 година се счита за началото на крайната въоръжена съпротива на Кюрдската работническа партия. Следват бомбени атентати, отвличания, убийства на високопоставени политици или военни, Турция отговаря със засилване на репресиите срещу кюрдското население. Разрушени са редица кюрдски селища, милиони стават бежанци. Кръгът е затворен.

След разпадането на СССР идва и коренната промяна в идеологията на ПКК. Комунистическите идеали са изоставени, а организацията се ориентира към ислямския екстремизъм, с което цели и подкрепата на съседни държави и сходни по самоопределяне групировки.

В резултат от дарения, легален и нелегален бизнес, ПКК си гарантира годишен бюджет от 500 милиона долара.

Подкрепата за кюрдското движение влошава отношенията на Турция с редица държави. Най-сериозно е положението със Сирия, която близо две десетилетия дава убежище на кюрдски радикали, преследвани от турските власти. В края на 90-те двете страни дори са на прага на война.

Конфликтът е предотвратен по може би единствения възможен начин – Дамаск арестува и предава Йоджалан. Не директно на Турция, но в крайна сметка най-търсеният кюрдски водач се озовава в турски затвор през 1999 година.   

Без своя лидер ПКК обявява готовност за мирни преговори и сваля оръжие. Прогрес обаче няма и пет години по-късно хардлайнерите от военното крило на движението обявяват премахване на самоналоженото спиране на огъня.

Въпреки това активността на групировката така и не достига до нивата отпреди залавянето на Абдула Йоджалан.

За почти цялата международна общност (ЕС, НАТО, ООН, САЩ) движението се приема за терористична организация. За голяма част от 30-те милиона кюрди обаче екстремистите се оказват последна надежда за пълна свобода.

За 40 хиляди души в последните 26 години войната Турция–ПКК е равна на смърт.