Костадин Бонев за "1934 г." - безкръвният преврат и паралелите с политиката днес

Режисьорът и сценарист Костадин Бонев е сред най-последователните български автори, които работят както в документалното, така и в игралното кино. Във филмите му историята и човешките съдби често се преплитат, а реалността се превръща в повод за размисъл за паметта, морала и времето. Завършва първоначално ВИИ „Карл Маркс“ със специалност счетоводна отчетност. През 1980 г. завършва театрознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов". През 1990 г. специализира кино и телевизионна режисура пак във ВИТИЗ.  

Сред най-популярните му заглавия са документалните филми „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ и „Гео Милев в лабиринта на времето“, както и игралните ленти „Подгряване на вчерашния обед“, „Военен кореспондент“, „Потъването на Созопол“ и „Писма от Антарктида“.

Поводът за разговора е прожекцията на 31 октомври в Одеон от 18.00 ч. на документалния филм „1934“ в рамките на фестивала „25 през 2025: История на киното“ на Филмаутор. Сценарист е Влади Киров, а оператор Константин Занков. Филмът е създаден през 1999 г. и ни връща към преврата от 19 май 1934 г., когато в Царство България е извършен преврат от Политически кръг "Звено" и Военния съюз, с помощта на армията. Причината е Балканският пакт отвън и деформираната политическа система отвътре, довели до стопански упадък и обществено недоволство, не само в България. Има криза на държавността, на обществото и нравите.

Политическата власт е прогнила от корупция, дребнави интереси и изхранване на партии с кражби . Първата мярка е, че политформациите - партии и движения - са забранени. Разпространен е Манифест на "Обнова", който изглежда смущаващо радикален, но действа. Гладният народ не се интересува от идеи за парламентарна или друга демокрация, интересува се от благоденствие с ред, пари, храна и удобства.

Призивът е за връщане към чисто българското от времето на Възраждането. Превратът от 19 май 1934 е безкръвен. Министър-председателят Никола Мушанов подава оставка, Парламентът е разпуснат. Цар Борис III e уведомен за случващото се и реагира според ситуацията. Съставено е ново правителство на Кимон Георгиев, което остава само за 8 месеца (19 май 1934 – 22 януари 1935). 

На прожекцията на „1934“ на 31 октомври 2025 г. зрителите в Одеон ще имат възможност да се срещнат с режисьора на „1934“ Костадин Бонев. Историческият контекст на филма ще бъде представен от проф. д-р Веселин Методиев, историк, университетски преподавател, изследовател на българския политически живот от началото на ХХ век.

Г-н Бонев, във Вашите филми историята е преди всичко отправна точка за размисъл, а не толкова историческа или политическа хроника. Какво ви върна към събитията от 1934 година и преврата на 19 май?

Да ви призная, тази тема ме интересуваше около 20 години по-рано, преди аз да се захвана с филма. Но тогава нямаше цялата тази информация, която през 90-те години вече беше открита и достъпна за четене. Тогава в Държавния архив ми предоставиха материали от сръбското, руското и френското разузнаване, което изцяло промени фокуса ми към събитията от 1934 година. Ако бях направил филма 20 години по-рано, той щеше да бъде доста по-повърхностен. Всъщност това беше и основната причина да се заема с темата именно тогава – през 1999 г., когато започнаха да се чуват гласове колко „лошо нещо“ била демокрацията и че ни била нужна „силна ръка“. По някакъв начин нашият филм стана много адекватен на идването на царя, който напълно разруши парламентарната структура на България.

Как протече работата по филма, колко време ви отне? Работихте ли заедно с Влади Киров, или всеки поотделно паралелно?

Аз работя бавно по филмите си – обикновено поне година, а понякога и повече. Този филм изискваше огромно количество информация, която трябваше да бъде събрана, и това беше изключително трудоемко. От друга страна, искахме филмът да бъде спектакъл – да е ярък, занимателен, така че информацията, която поднасяме, да се възприема леко и без съпротива. Всъщност това винаги е било отправна точка в моите документални филми.

Във филма се говори за „безпартиен модел“ на управление – с професионалисти, а не с партии. Това ли е опит за морална реформа или по-скоро историческа утопия?

Това е меко казано историческа утопия. Това е чист волунтаризъм. Управлението, ръководено тогава от „Звено“ и Кимон Георгиев, просто не си е давало сметка колко техните фантазии са невъзможни за реализация. Затова казвам, че в един момент, когато в края на 90-те години у нас започна да се натрупва отегчение от партиите и се заговори колко би било добре „да няма партии“, ние решихме да направим този филм – за да покажем колко опасна и глупава е тази идея.

Историята често се повтаря. Виждате ли аналогии между онези събития и сега, когато отново имаме едно разочарование от партийния модел?

Радвам се, че някога съм учил Маркс. Той казва, че когато едно историческо събитие се повтори, то се превръща в „фарс“. Така че да – можем да очакваме при евентуално повторение същите последици. Виждаме и днес отегчение от политическата система, но не е измислен по-добър модел от парламентарната демокрация.

Превратът от 1934 г. е безкръвен, но с дълбоки последици – суспендирана е Конституцията. Как успяхте да предадете това напрежение във филма?

То си е било доста драматично. Сърбската армия е била на границата с България в нощта преди преврата. Освен това координацията между СССР и Франция е била изключително добра, и тези три сили реално се опитват да осъществят преврата. Той не успява единствено заради убийството на крал Александър в Марсилия. Парадоксално, но именно това събитие спасява България от още по-тежка намеса.

В едно ваше интервю казвате, че документалното кино често има задача да разбива митове и клишета. Какви митове открихте около събитията от 1934 година?

Това е любимото ми занимание – с филмите си да разбивам клишета, които живеят от десетилетия. Едно от тях беше представата колко „добре“ е живяла България след преврата през 1934 г. Всъщност правителството на Кимон Георгиев трае само няколко месеца, след което властта преминава в ръцете на царя, който установява еднолична власт. Той не възстановява Търновската конституция. Една от истините във филма е, че Търновската конституция, след суспендирането ѝ през 1934 година, повече никога не влиза в сила. Ние дълго време живеехме с клишето, че тя е „задраскана“ от Георги Димитров през 1947 година, но това не е така. Истината е, че тя е била премахната още тогава – и това е било ужасяващо, дори за цар Борис, защото държавата остава без действаща конституция.

Когато работите с архивни материали и свидетелства, как решавате къде да свърши фактът и откъде да започне интерпретацията?

Аз избягвам интерпретациите. Предпочитам да гледам чистата фактология, документите без коментари. Разбира се, имам различни източници – например оригинални документи и после донесения на английския посланик в България към неговото правителство. Комбинацията между двете дава най-добър резултат. Но ако дори минимално се усъмня, че има изкривяване на историята, оставям само чистия документ.

Казвате, че режисьорът винаги трябва да държи „рецепторите си отворени“, за да не пропусне посланията на хората пред камерата. Когато тези хора са от миналото – какво ви „казаха“ те, докато снимахте филма?

В крайна сметка е достатъчно да прочетеш всичко, което можеш да намериш за тях. Особено ако има лични дневници, писма, свидетелства – те дават представа за това какви са били тези личности. В един момент започваш да ги възприемаш като фикционални герои – герои в игрален филм, с които разполагаш. Не случайно в началните надписи изписваме историческите личности като участници в главните или епизодичните роли. Това е намигване, но и ключ към ироничния ъгъл, под който гледаме събитията от 1934 година.

Вие сте режисьор, който свободно се движи между документалното и художественото кино. Какво ви дава едното и другото?

За мен няма разлика. Това, което ме вълнува, просто „засяда“ в главата ми и в зависимост от неговата природа се превръща или в игрален, или в документален филм. Казвал съм го – това е като лего: голямото и малкото лего. Когато се занимаваш с игрален филм, това е „голямото лего“. При всички случаи при „1934“ говорим за филм, който е изграден върху „сухи“ документи, но за мен винаги от първостепенно значение е филмът да има емоционален заряд. Без него не мога да накарам публиката да се потопи в историята.

Младата публика е основен фокус в заниманията ми с кино. Дори когато правя документални филми, почиващи на исторически факти, изграждам разказа така, че той да може да бъде гледан без усилие от хора, които никога не са чели или не знаят нищо за тези събития. Изключително важно е историята да тече гладко и убедително, така че дори зрител, който няма никаква представа за 1934 година, да получи ясна картина за случилото се – или, ако трябва да бъда по-точен, за моята гледна точка върху него.

Филмът е много забавен, изпълнен с хумор и препратки към „1984“. Не е случайно, че се казва „1934“ – в него има ирония, игра и намигване към публиката. Радвам се, че филм, направен през 2000 година – в края на миналия век – не е изгубил своята актуалност. Той продължава да се гледа, интересът към него не е изчезнал. Това няма да е единствената прожекция, която правим сега, регулярно получавам покани и обаждания филмът да бъде показан.

В момента работите по екранизация на роман. Може ли да разкажете повече?

Да, това е романът на Рене Карабаш – „Остайница“. Книга, която много нашумя, преведена вече на дванадесет езика и издадена в дванадесет страни. Много я обичам и се разбирам чудесно с Рене. Филмът вече е заснет – албанско-италиано-българска копродукция. Смятам, че ще бъде нещо различно и интересно. Приключихме със снимачния процес и предстои да влезем в постпродукция.

автор: Нели Жекова