Защо бойкотирах среща с президента

Преди месец получих телефонно обаждане от администрацията на президента на Република България. Любезно бях поканен на 5-ти декември да участвам в инициативата на държавния глава "Младежка визия за развитие на България", на която в рамките на Съвета по външна политика да изкажа своите тезиси относно "Ролята на външната политика за изграждане на положителен образ на България в чужбина". Първоначално реших, че трябва да отида, да се запозная с хората, които уж представляват българската дипломация и да споделя собствените си виждания. Няколко събития в последния момент обаче ме накараха да преосмисля решението си и в крайна сметка да се откажа. А това са:
1 "Въздържаната" позицията, която България предприе по казуса с Палестина.
2 Скърцането със зъби на Македония.
3 Подигравката на американците с привикването на премиера на България в САЩ, сякаш е келнер в квартално заведение.

И трите изложени точки не кореспондират с моите разбирания за провеждане на външна политика и още по-малко за изграждане на положителен имидж. Всичко това ме подтикна към решението, че няма смисъл да участвам в тази гротескна PR - акция на президента. Не за друго, но просто нямаше да има кой да ме чуе или просто щяха да ме неглижират, тъй като исках да им споделя някои нелицеприятни неща, които горе-долу щяха да изглеждат така:

Днес, пет години след приемането на страната ни в ЕС, външната ни политика е поставена на колене.

Бюджет 2013 предвижда драстично съкращаване на финансите за това ведомство и сме изправени по-скоро пред разговор за запазване на статуквото във външнополитически план, отколкото за неговия градеж. Неглижирането, както на външната политика, така и на отбраната, създават парадокс в условията на динамичните международни отношения и пораждат предпоставки за нови пробиви в националната сигурност на страната. При така наложените обстоятелства, другите представители на българската дипломация – президент, министър-председател, председател на НС трябва да заиграят още по-активна роля и да допринесат чрез компетентност и експертиза за защитата и утвърждаването на страната ни в международен план. Това би могло да се осъществява не чрез изливането на милиони държавни левове в PR – компании, а чрез постоянна работа в няколко направления:

На първо място, според мен, е задължителната работа в синхрон между изброените по-горе институции. Тук влиза изработването на концепция, на базата на която да се провеждат последващите инициативи и мероприятия в унисон с българските национални интереси, тяхното приоритизиране и отстояване. В нея би трябвало да се вземат предвид отношенията ни с останалите международни актьори и да се анализират позитивите и негативите от контактите или липсата на такива с тях. В последните двадесет и три години страната ни неотменно следва веруюто на Стефан Стамболов, че „във външната политика има само един принцип – да не се заловиш за слабото клонче”, но не е ли време вече да се отърсим от сателитния синдром и привързаността си към задокеанския Big brother и да концентрираме вниманието си върху регионите, които впрочем са посочени и в Стратегията за национална сигурност – Балкански и Черноморски, да развиваме отношенията си със страните разположени върху им и да защитаваме правата на българските граждани, които живеят там. За да бъде приета България по-достойно сред европейските ни партньори, според мен, трябва да изчистим срамното петно, което ни лепна преди няколко години френският президент Жак Ширак, наричайки ни „послушното кученце на САЩ”. България е твърде малка страна, с ограничен военен потенциал, за да си мислим, че можем да влияем на световните събития и да участваме в защитата на техните интереси – от Сърбия, та до Либия. Защото цената, която плащаме за тази своя привързаност е твърде голяма, а ползите – твърде незначителни.

В рамките на ЕС може да се помисли за създаването на Балкански съюз (по подобие на Вишеградската четворка), в чийто състав да се включим заедно с Румъния и Гърция, да градим общо лоби и да отстояваме съвместно позиции. Трябва да осъзнаем, че мястото на България е тук - сред балканските, славянските и западноевропейски народи и нека първо да изградим собствения си дом, да защитим своята сигурност, и едва тогава да изнасяме демокрация.

В тази връзка е и следващата условност, която трябва да се има предвид, когато се говори за изграждането на положителен външнополитически имидж, а именно - вътрешнополитическото състояние на страната. Спазването на законите, добрият бизнес климат, инфраструктурата, ликвидирането на корупцията, качественото административно обслужване и прочие тривиални, но важни компоненти, определящи собственото ни самочувствие, което пък е база и за демонстрирането му пред света. В противен случай „качването ни на който и да е влак” не ни е от полза, защото това не води автоматично до постигането на целите ни и красноречив пример за това е случаят „Шенген”. Външнополитическите приоритети на една страна са мерило за това до какъв етап от развитието си е достигнала, каква е вътрешнополитическата обстановка и какво бъдеще чертае за идните поколения. Претърпяла множество катаклизми и сътресения, българската държава е попадала в робства и кризи, във войни и съюзи, в които е била подчертано най – необлагодетелствана и това до голяма степен се дължи именно на външнополитическия курс, към който я водят властимащите. Повече далновидност, държавническо поведение и мъжество винаги се оказват по-прагматичния вариант от тънките сметки и моментните облаги, защото само тогава българската дипломация, както казва академик Емил Александров „ще бъде фактор за осъществяване на българския национален идеал за XXI век – изграждане на свободна, независима, демократична и благоденстваща България, духовна обединителка на българската нация и опора на българите по света”, а за каква по-добра реклама от тази можем да мечтаем!? Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.