Българинът и все по-убягващото му щастие

Защо обаче в класациите по жизнен стандарт попадаме по-скоро в графите на развитите държави, а когато стане дума за щастие и удовлетвореност отстъпваме дори на най-бедните? Нима има нещо в българина, което го кара да бъде винаги недоволен от окръжаващия го свят, да разглежда живота в черни краски и винаги да се самосъжалява в поредния пристъп на справедлив патос, насочен винаги извън него, към другите? Търсим ли нещо, което непрекъснато не намираме или просто не можем да открием себе си сред наслоенията от история, възпитание, масова култура и чиста инфантилност?

Държавата Чад, например, е поставена две места по-напред от България по щастие на нейните граждани. Става дума за петата най-бедна държава в света, където само около 2% от населението има канализация и електричество в домовете си, а достъп до питейна вода едва половината. 5% пък живеят със СПИН, а през 2010 г. 17 000 души са заразени с холера.

43 места нагоре в класацията е Бангладеш –страната, където на територия малко по-голяма от българската, са се натъпкали 150 милиона души и където ежегодните наводнения заливат почти цялата територия, унищожавайки реколта, добитък и хора.

Цели 90 места пред нас пък е Боливия –най-бедната южноамериканска държава.

В списъка на по-щастливите от българите народи може да бъде удължен със страни като Ангола, Афганистан, Уганда, Судан, Палестина, Ботсвана, Сомалия, Ирак, Албания и още и още страни, които по-стандарт на живот, по образованост, по инфраструктура, по доходи, по социални придобивки, по сигурност и по какво ли още не са далеч след българите.

Резултатите от такива изследвания обаче не са никак изненадващи, ако вземем предвид характера на т.нар. среден българин –един вечно недоволстващ от заобикалящото го индивиз. Разбира се обобщението едва ли е удачно –има много достойни българи, които се опитват да направят нещо за себе си, а от там и за тая окаяна страна, но масата от народа, като че ли не е мръднала от времето, когато дедите ни са пасели овци в Балкана. От куртоазия ли, от национално съмолюбие ли, от прост национализъм ли ние винаги премълчаваме това, сякаш не се сблъскваме всеки ден с представители на това мнозинство. От улицата до входа на панелния ни апартамент, от мястото, където работим до пазара, от градския транспорт до магазина. Подобни екземпляри виждаме и в близката ни история, когато не можахме, като нация да вдигнем едно свястно въстание и срещу османското владичество, и срещу комунистическата власт, и дори срещу днешната мафия, която през последните 20 години постепенно ни обхващаше в задушлива прегръдка.

Разбира се за това е виновен средният български гражданин. Няма просто кой друг да е, защото ние сме градивната клетка на всичко, с което се сблъскваме ежедневно. От стотици години, в османски времена, когато българската нация е изтикана от големите градове в планинските райони, ние предпочитаме сигурността пред отговорността и пълния стомах пред свободата. Лесно се подаваме на манипулации, доказателство, за което са почти всички свободни избори у нас през последните години. В началото българинът избираше бившите си душмани, страхувайки се да избере новото, както направи цяла Източна Европа. После започна да се лута между тях, и други изскачащи от нищото политически формирования, като накрая слагаше на власт винаги този, който му обещаваше реки от мед и масло, а не този, който му заявяваше, че трябва да си наляга парцалите и да работи. Естествено след това гражданинът винаги разбираше, че за пореден път е изигран и е гласувал отново за някое от поредните превъплъщения на българската олигархия. Това естествено го натъжаваше през целия т.нар. преход, натъжава го и днес, когато протестира по улиците. Прави го озлобен, недоволстващ от действителността, търсещ причината за собствените си неудачи винаги извън себе си –все неща типични за един нещастен човек.

Оказва се, че стандарта на живот ни е над средния за планетата Земя, а черногледството ни е по-черно от кожата на африканец. Спомням си, как след наводненията миналата година, една възрастна българка се тръшкаше и плачеше истерично пред камерата, разправяйки, как придошлата вода й унищожила чушките в двора. Тогава неволно пред мен изникна образа на оня бангладешец, който стоеше пред камерите ,след като Ганг беше унищожила реколтата му от ориз, на която той и семейството му разчитаха да се прехранват през годината. Зад него пък се виждаха многобройното му семейство и порутения му дом. Помня усмивката му. Малко тъжна, но усмивка... Този жител на Бангладеш винаги изниква пред мен, когато се натъкна на пресилено недоволстване, несправедливо оплакване или просто обикновено мрънкане.

Робуването на вкоренени митове допринася навярно също доста за общото ни нещастие. Мислим, че сме работливи, а всъщност ни мързи да облагородим дори двора си, казваме че сме толерантни, а одобряваме откровено Възродителния процес, претендираме да сме весел народ, но по улиците срещаме главно сухарски физиономии, тупаме се в гърдите, че сме православни, а всъщност не знаем и „Отче наш”, заявяваме, че сме патриоти, а всъщност изхвърляме боклуците си, където ни падне по земите на Родината си. Казваме, че обичаме България, но всъщност мразим съседите си. Така изпаднали в едно шизофренично раздвоение, където хем сме едни, хем други, търсим себе си и обикновено нищо не намираме. Това естествено ни прави нещастни.

Голяма тежест в приноса към общото ни нещастие има и ширещото се обществено чувство за несправедливост. Още по време на комунизма, имаше една група от Недосегаеми, наречена Номенклатура, за която всички знаеха, че законите за нея не важат. По време на прехода пък се явиха други Недосегаеми, често свързани с първите –кредитни милионери, мутри, „бизнесмени”, олигарси, местни феодали –все категории, за които народа казва: „закон не ги лови”. Огромната част от престъпленията извършени от тези елементи така и си остават ненаказани, а обикновения човек се почувства незащитен от държавата, което естествено допринася още повече за негово нещастие и несигурност. Това някой ден може да доведе до разпад на обществените структури, както е ставало не един път през историята. Тази липса на справедливост от страна на държавата изкара тия дни най-отчаяните слоеве от населението на улицата, където протестираха без да знаят срещу кого и без да могат да предложат смислен изход от безпътието, в което всички ние живеем.

Социалната справедливост е друг аспект, който е доста спорен, защото зависи от чувствителността на всеки отделен човек. Нарастващото социално неравенство през последните години разстрои големи маси хора и то не само от най-бедните слоеве, но и от т.нар „средна класа”. Това допринася много към нещастието на българина, защото завистта е вкоренена у него от поколения наред, предавана не само чрез възпитание, а като че ли генетично :) Интересното обаче е, че страни с по-голяма социална диференциация от България, като латиноамериканските, са всичките до една по-напред в класациите по щастие от България. Явно там не са чували за поговорката: „По-добре Вуте да е зле, отколкото аз да съм добре”.

И като стана дума за възпитание, не мога да подмина чалга културата –фактор, който непрекъснато разяжда основите на българската държавност. Освен че беше масово разпространена още в комунистическа България, въпреки забраните, тя не е прекъсвала да захранва българското общество с огромно мнозинство от индивиди за които най-важните неща в живота са неистовата жажда за луксозен живот, изпразнен от дух и съдържание. Не всички обаче можем да имаме всичко и когато средният чалга фен се сблъска с този факт той се превръща в един нещастен човек, готов да извърши всичко, за да се сдобие с желаното. За него кумир е престъпникът-мачо или силиконовите певици. Такива се те и за децата му. Така българската чалга пасна съвсем точно на световната  култура на консуматорството, шестваща из континентите от десетилетия, че и повече.

Каква е рецепта за щастие, ще попита тогава някой? Сигурно има такава, но едва ли някой я е преоткрил след Буда и Христос. Аз знам само, че всички ние, българите, сме заразени с неизличима болест разяждаща ни отвътре, която в никакъв случай не бива да предадем на поколенията след нас...