Свещенослужител и трима адвокати с него, и други още с тях

Забавени с много месеци от доброжелателката ни, продължаваме да опитваме да продадем малкия си парцел. Живеем само благодарение на заеми от приятели. Сваляме цената до най-ниската възможна граница. Не се намира купувач. Всички потенциални купувачи, немалко на брой, привлечени от ниската цена, след посещение в Община Витоша, тутакси се отказват от намерението си да купуват. Недоумяваме какво се случва.

А се случва следното – крадците на къщата ни вече са информирани в детайли за пълната липса на средства при нас, знаят, че продажбата на парцела е единствената ни възможност да получим пари за нормално съществуване и за истинска адвокатска защита. От различни брокерски къщи клиенти разглеждат парцела, харесват го и за да са наясно с всичко, отиват в Община Витоша при чиновника, който отговаря за този район. След разговор с него, всеки един от тях се отказва. Чиновникът е направил такава „реклама“ на парцела ни, че никой след среща с него не се решава да го купи. Инженер Денков е сладкодумен и знае как да убеждава и как да разубеждава. Нашите крадци са посетили общината. Говорили са с главната архитектка. Както сами скромно си признаха, чрез своя пратеник-„купувач“ на парцела ни. Те са хора с връзки, връзки навсякъде, където е необходимо. И посещават, посещават. Бизнес е това, правила си има. Инвестираш, за да получиш. Инвестираш стотици и хиляди – получаваш милиони.

И така – купувачите чезнат. Тогава – чрез една от брокерските къщи, се появява един млад „свещеник“, интелигентно високо момче, все облечено в черните свещенически одежди се явяваше. Иска да купи парцела ни. За да построи на него храм. Или параклис. Не се разбира точно. И с него една скромна жена, с неизяснена роля – ту баба попадия, ту адвокатка, ту учителка, ту юристка. При първата ни среща в брокерската къща, отчето иска да знае – какъв е произходът на земята ни? Разбираемо, да не е например случайно придобита по някакъв безчестен начин и върху неговата кристална божа душа да се появи петънце замърсяващо – храм ще се строи на тази земя, не е шега работа, трябва да е чиста. За произхода на тази земя, „дядо попе“, можеш само да мечтаеш. Ти сега се труди в миманса, обличай черните дрешки в лятната жега, и прехвърляй неуморно кръста на верижка между пръстите си, пък Бог ще те възнагради, ако не той, ей богу, все някой със сигурност ще те възнагради.

Процесът на преговорите, макар че няма всъщност за какво да се преговаря, започва да се простира към безкрайността – нямат пари, събират от дарения, чакат един бизнесмен да им направи дарение, ще основават някакво дружество, на чието име ще се води новокупеният имот, нов адвокат на „попа“ се появява, отиваме за подписване на предварителен договор при брокерката, но този адвокат иска от нас виза за строителство – виза за строителство от продавача! Не се подписва договор. Но отчето продължава да иска да го купи. Искат имената на собственици на съседни имоти...

Времето минава. Най-накрая – ще се срещнем при нотариус за продажба на имота ни. Купуват го! При младия нотариус на ул. Солунска ни чака вече отчето. С нова адвокатка. Смирена и светлоока. Казвам на брокерката, защото от известно време чувствам какво става:

– Ще видиш, че няма да има сделка. Това са хора от мафията.

Тя не вярва. Но аз вече познавам пристрастеността им към играта – обичат си работата, доставя им удоволствие.

Адвокатката на попа говори с нотариуса в съседната стая, те са го посочили, така се прави при продажба – купувачът посочва нотариус. Нотариусът идва и сяда на масата, около която сме ние – продавачи и „купувачи“.

– Защо се срещаме? – пита нотариусът.

– За изповядване на сделка – казва изумено брокерката.

– О-о, какво е това бързане? – възкликва нотариусът. – Няма документ, че земята не е общинска собственост.

– Има – казваме ние и му поднасяме пред очите документа.

– Обаче в документа ви от Поземлената комисия пише „Няма данни за реституционни претенции“, което ни навежда на мисълта, че би могло да се появат такива претенции, трябва да има документ със съдържание: „Няма реституционни претенции“. Защо така бързате, има сделки, по които работя 3–4 години.

Прибрах си разстланите пред него бумаги, при перспективата да го чакаме до 2018-та, и станахме да си тръгваме.

Попчето и адвокатката ни задържат да говорят още с нас. Ясно им давам да разберат, че знам кои са. Те упорстват, че искат да купят имота. Ще ровят в архивите на Министерство на земеделието за реституционни претенции. Искат да купят земята, готови са да я купят ето сега и в този момент, смирената адвокатка, вече все по-нетърпеливо излизаща от смирение, тупа си чантата: – Ето, тук са парите! Да седнем на кафе да поговорим. Да ни откарат с джипа до Министерство на земеделието, или до Поземлената комисия. Отказвам им категорично да продавам имота си на тях. – Викате ни за сделка, а нотариусът ви не знае за какво става въпрос, бавите ни с всевъзможни безсмислици! Тук адвокатката извиква: – Той не е наш нотариус! Нашият нотариус е Тю...(тук ми се включва автоцензурата, пък и с отзиви за сделките на този нотариус е изпълнен интернет) ...тюнджиев!

Прозвуча някак като визитка. Предлагат „сближаване“, предлагат преговори, казват ми – добре де, позна, ние сме, хайде сега да поговорим. Не поговорихме. Неосъщественият сценарий нататък е следният – кротко ти дават да разбереш, как си в ръцете им, колко надалеко и нависоко стигат пипалата им, как на всяка цена ще спечелят делото за къщата ти, и предлагат, вместо да се мъчиш години наред с тях и да се разоряваш по дела, и да си съсипваш живота – те да ти платят... например една десета от стойността на имота ти, на собствения ти имот. Който крадат. Те ще ти платят, за да те избавят от неприятности! И ти доволен – с малко парици в бедняшкото джобче, и те доволни – с много парици в тлъстата сметка на ОПГ-то (организирана престъпна група ) от кражбата на двуетажна къща с двор в централната част на кв. Лозенец.

И като споменах пак Лозенец, и се сетих – един господин, Андриан Николов, купил апартамента в Лозенец на една жена, с която разговарях. Тя подписала нещо на един друг господин. То се оказало впоследствие пълномощно. И този господин с пълномощното, без тя да подозира, продал апартамента й на Андриан Николов. Жената твърди, че не е упълномощавала никого да продава апартамента й. А Андриан Николов си го е купил. И разбира се, не я пуска да влезе в него. Тя завежда иск в съда. Кой е съдия по това дело? – съдия Асен Воденичаров. Спечелва ли Андриан Николов делото? Спечелва го.

А в моя „случай“, в констативния протокол на нотариуската, която ни е чакала да изповяда сделката за къщата ни, като придружител на „купувачката“ Бояна Стоянова е записан с данни от личната карта също един господин на име Андриан Николов. Кой е съдия по нашето дело? – Асен Воденичаров. Печели ли делото Бояна Стоянова? – Печели го.

Какво нещо е случайността! И случайният принцип!.

Г-н Андриан Николов има бая дела в Софийски градски и Районен съд. Най-често той е купувач. Той купува имот, собственикът го лъже, той завежда дело, той пак купува имот, собственикът пак го лъже, той пак завежда дело, обаче той пак купува имот... и пак купува имот... и пак купува имот... Няма ли близки хора да му кажат, че не е за тая работа – много е доверчив.. Ще се разори от дела.

И тук пред нас, обикновените български граждани, натрапливо застава една мисъл – имотната мафия узаконява своите престъпления, използвайки българския съд. Българският съд некомпетентен ли е? Неквалифициран ли е? Не познава реалиите в страната ли? Небрежен ли е? Или? –

Или.

За мен и за другите пострадали от този уродлив симптом на бездържавието, това може да се окаже фатално, а за всички нас, българите, то е тъжно, и обидно, и унизително. И някак средновековно и мракобесно.