Словото самоубива българските политици

Малко преди него Волен Сидеров в един типично негов си стил почти успя да развали седянката по „национална сигурност”, като чрез истерични крясъци предизвика невиждан скандал във връзка с евентуалните участия на президента в офшорни фирми. Потресаващото му държание беше само продължение на палячовщините му от последните дни, когато сипеше обвинения върху протестиращите хора, че са платени агенти на ГЕРБ, провокатори, американски шпиони и престъпници.

Сергей Станишев пък, в стремежа си да оправдае избора на Пеевски за шеф на ДАНС, успя да изстреля един куп словесни еквилибристики, без видимо да се усеща, че този опит за измъкване най-често предизвиква у слушателите представата за нещо много хлъзгаво и много слузесто. Връх на нескопосаните му опити за оневиняване беше, когато успя да разсмее присъстващите журналисти, като убедено и сериозно се произнесе, че Пеевски бил минал някакъв „личностен катарзис”. Така с нескопосаните си опити да замаже положението Станишев почти се самоуби. И в национален и в европейски план.

Същото направи и Орешарски, особено когато се яви в студиото на БТВ и дълго време въртя и сука и накрая отказа да отговаря на въпроси от обществен интерес, видимо смутен, че не може да коментира тъмните задкулисни договорки и личностите на кукловодите. Така лъсна истината и за него, и от един що годе вдъхващ измамно доверие „експерт”, той за няколко дни се превърна в очите на хората в поредният министър-председател на България, дошъл на власт за да обслужва нечии частни интереси, но не и тези на българският избирател.

Лютви Местан пък щеше отдавна да се е затрил от политическата сцена с дарбата си да конструира добре построени изречения, които не казват нищо. Това, разбира се, щеше да важи, ако неговите избиратели го чуваха, какво говори, но понеже това не е така, неговото място в българската политика си остава гарантирано. Поне докато Ахмед Доган не реши друго.

Изводът, който може да бъде направен от тези масови политически харакирита е тревожен и доста нелицеприятен. Българският политик не уважава словото. За него думите не са сестри на Истината. За него те не тежат, а приличат по-скоро на прашинки, които летят според повеите на вятъра. За него те се стопяват, след като са изречени и утре могат да бъдат съвсем различни от казаните днес.

Така загубилите тежест и значение думи олекват, както олекват в очите на своите избиратели и самите политици, които ги произнасят. И когато утре Бойко заговори пак за поръчки за убийство, ясно е, че никой няма да му повярва. Когато Волен подхване пак истеричните си приказки за платени агенти и престъпници, нормалните хора ще го игнорират. Когато Сергей заобяснява, как някой кандидат за държавен пост е много кадърен, ще му се изсмеят, дори неговите съпартийци. И това ще е така, докато тези политици не разберат, че казаната дума е хвърлен камък.

За да стане това обаче, е необходимо ние, избирателите, да станем по-критични и взискателни към всяка власт. Защото, колкото едно общество е аполитично, апатично и необразовано, толкова повече по върховете на политическата пирамида се изкачват подлеци, лъжци, нечии слуги и психопати. В този смисъл последните протести може би ще положат основите на едно наистина действащо гражданско общество. Нещо, на което не сме били свидетели през цялата ни досегашна история.