Господин Сугарев, не си струва....

Г-н Сугарев, струва ли си да умирате заради интригите на една политическа триада?

Най-сериозният риск е човек да започне да реди клишета от типа на „историята се повтаря – първо като драма, после като фарс“. Тази мисъл, приписвана ту на Маркс, ту на Волтер, ту на трети лица, някак си рефлекторно изскача, когато чуем, че г-н Сугарев пак е започнал гладна стачка. Въпросът обаче е там, че тя не е валидна, защото още първия път – по време на гладната му стачка срещу президента Желю Желев, ставаше дума за фарс. Тогава нямаше драма – имаше някакъв откровен водевил, който Едвин Сугарев се опита да драматизира.

Поетът, журналистът, великият депутат, политическият лидер Едвин Сугарев разчита на късата историческа памет на хората и на липсата на спомен у по-младата генерация български протестиращи и се опитва да пробута на обществеността театрална постановка, която скоропостижно беше свалена от сцената през 1993 г., поради очевидната й бездарност и несъстоятелност. Наистина, в онези славни и емоционални времена, подобни театрални жестове вършеха несравнимо повече работа, а и емоционалният заряд на тези към които бяха адресирани беше в пъти по-висок. Но да вадиш стария си репертоар след тазгодишните зимни протести си е чисто подценяване на публиката.

Както и сега, гладната стачка на Едвин Сугарев срещу Желю Желев започна, когато уличните протести вече бяха набрали ход. Започвайки гладната си стачка, Едвин Сугарев играеше съвсем на сигурно, защото протестите срещу „предателя Желю“, както беше титулуван първият председател на СДС вече заливаха центъра на София. Днес, няма абсолютно нищо ново в режисурата. След като минаха повече от десет дни в протести, авторът на „Планът Клин“ пак се появи „готов на саможертва“.

Интересното е, че през 1997 г., когато протестите също се проточиха доста – от 10 януари до 04 февруари 1997 г., г-н Сугарев изобщо не заплаши, че ще посегне на живота си, а хукна към трибуните на митингите и протестите. Тогава той беше полетял към властта, а не към саможертва в името на синята идея. Устремът на „кинжала“ беше толкова неудържим, че впоследствие се наложи Иван Костов да го изпрати като посланник чак в Монголия, а после и в Индия, за да бъде лишен от възможността да „клиноведствува“ и да „проповядва“ на родна земя.

През лято Господне 1993-то, протестите и гладната стачка удариха на камък. Желю Желев не подаде оставка. Благодарение на „остроумната“ стратегия, сътворена от кинжалския кръжец, СДС се оказа в пълна политическа изолация, а животът на г-н Сугарев беше сериозно заплашен от собствената му деклрация, че ще гладува до оставката на президента или до смърт. Тогава се намериха достатъчно добронамерени и умни хора, които седнаха зад пишещите машини (компютрите все още не бяха влезли във всеки дом) и написаха поредица от обръщения, в които молеха Едвин Сугарев да не жертвува безценния си живот, заради някакъв си „лъжлив Желю“. Обществеността подхвана рефрена „молим те Еди – не умирай“ и бардът на синята идея отстъпи. Едвин Сугарев остана жив, защото го очакваха още по-велики дела.

Днес ситуацията обещава да се окаже същата. В парламента имаме положение, което на шахматен език е „цугцванг“. Каквото и да играят от управляващото мнозинство, то няма да ги направи щастливи. Ако не отстъпват на натиска на протестиращите – ще си имат протести цяло лято. Времето е топло, а на площада е весело и приятно. Ако пък Орешарски подаде оставка, ще се завърти отново парламентарната рулетка и както е ясно, първи ще може да „залага“ пак Бойко Борисов. Социалистите имат много сериозни основания да не искат да дават на Борисов и минимален шанс да състави правителство. В тази ситуация, животът на Едвин Сугарев е под сериозна заплаха и моят призив е да започенм от сега да го увещаваме, че не си струва да умира.

Без каквато и да е ирония бих попитал г-н Сугарев, заслужава ли си да даде живота си заради Делян Пеевски или заради Георги Христозов? Това би означавало, че е дал живота си заради лобито на Корпоративна търговска банка!? Лобизмът и нитригите на КТБ не заслужават живота на който и да е български гражданин. Защо г-н Сугарев не вземе да напише поредната си книга, която този път да е посветена на ролята на КТБ в политическия ни живот в периода от 2005 г., та до наши дни. Периодът може да обхваща и още по-ранни години, стига авторът да пожелае. Ситуацията не благоприятствува употребата на черен хумор, но при написването на една сериозна книга за дейността на КТБ при три поредни правителства, животът на г-н Сугарев пак ще бъде под заплаха без да гладува.

Аз съм от хората, които никога не са харесвали политическите ходове на Едвин Сугарев и смятам, че в много случаи той постъпваше с неуважение към истината и в интерес на точно определени приятелски кръгове. Отнасям това обвинение най-вече към неговия „опус магнум“ - писанието „Планът Клин“, издадено в „Литературен вестник“ през 1991 г. и насочено срещу политическите сили в СДС, които не вървяха по гайдата на така наречената „група на 39-те“.

Независимо от това, както и независимо от отровните ми реплики, написани малко по-горе, аз се отнасям към неговата обществено-политическа дейност напълно сериозно. Смятам, че животът му не бива да бъде заплашен заради интригите на политическата триада „Георги Първнов – Бойко Борисов – ДПС / КТБ“.

Пак напълно сериозно смятам, че в момента той сам се вкарва в капан от който не е задължително да има благоприятен изход – нито за живота му, нито за репутацията му. След самозапалванията, съпроводили зимните протести, гладната стачка на Едвин Сугарев не звучи сериозно. Нещо повече, тя започва да намирисва на някакъв генно-модифициран организъм, в който са съчетани гените на мелодрамата и изнудването. Нека си спестим това г-н Сугарев, моля Ви!

И нека сме наясно – гладната стачка е легитимен инструмент само в ръцете на хора, които нямат абсолютно никакви други средства за протест. Примерно, като членовете на ИРА, които умираха един след друг в затвора, защитавайки своята кауза БЕЗ да имат други средства за това. Когато човек е свободен, горе-долу материално осигурен и гласът му се чува, независимо какво приказва – той няма основание да хвърля живота си на кантара.

Някой би ме упрекнал, че отделям твърде много внимание на г-н Сугарев и че точно това е съкровеното му желание. Така е, но няма как да подмина действията на един от последните динозаври на прехода. Едвин Сугарев извървя невъобразим път, започнал със заклеймяването на хора в СДС, които той смятше за „ченгета“ и завършил с публичната му подкрепа за настоящата партия на Държавна сигурност ГЕРБ. Дори само надеждата, че някой ден ще обясни защо се случи точно така с него ме кара да го моля, без всякаква ирония да не си играе със сериозни неща.