Адът на семейство Хюсеини..;(

Стените и мебелите в тристайното жилище на семейство Хюсеини са покрити с жълти листчета. По тях са изписани думи на немски - "врата", "маса", "шкаф", "чиния". Така Мохамад Хюсеини учи най-лесно, единствено той все още не говори езика на страната, дала убежище на семейството му. Мохамад се бори със странните звуци, които му се струват толкова сложни, колкото и формулярите за бежанци. "Вилица", "нож" повтаря той. "Ах, тези думи не ми трябват. Така или иначе ползвам само лъжицата. Дори и маслото го мажа с лъжица." Децата му Ела и Елиас избухват в смях.

"Моите бежански деца" - така Мохамад нарича сина и дъщеря си. И наистина, детството на Елиас и Ела е едно дълго и опасно бягство - от страха, от смъртта, от мизерията. Когато напускали Афганистан, той бил само на 2, а тя на 7. Днес двамата опаковат кошмарите си във вицове. Те говорят за "кучета, които са искали да изядат майка им" и за "хора, които миришели на страх като овце". Малкият Елиас обича да прегръща сестра си, майка си и баща си и да казва: "Всички сме заедно". Той не иска повече, това е най-голямата му радост.

Бягство от смъртта

Бежанци от Афганистан

Одисеята на семейство Хюсеини започва през 2008, когато в магазина на бащата в Херат избухнала бомба. Нямало е как вече да продължат да живеят там, да се крият постоянно в чужди къщи, да получават смъртни заплахи от сунитите, да гледат как мъжете отправят все по-жадни погледи към хубавата Ела и майката Тайбе, чиято красота не можела да прикрие дори и бурката. Семейство Хюсеини решило да напусне родината си и да започне нов живот някъде другаде.

Четиримата напуснали Афганистан без паспорти, като хора без имена и без идентичност, както им наредили онези, на които те платили за бягството си. Животът на семейство Хюсеини бил събран в две раници - вода, малко бисквити, кърпа, шампоан и дрехи за преобличане. Последният спомен от родината им били изстрелите на войниците, които чули край границата.

Четиримата потънали в неизвестност в Иран, където останали да живеят три години. И там обаче не били на сигурно място, така че се наложило да бягат отново - през 2011 те прекосили Турция, за да стигнат най-после до Гърция, най-близката страна-членка на ЕС за тях. Пристигайки в Европа и след целия преживян ужас в Афганистан, те смятали, че най-лошото вече е отминало.

Гръцкият ад

Като в затвор

"Само че се бяхме оказали в Гърция - страната, в която бежанците продължават да живеят в ада", разказва майката. Ситуацията на бежанците в тази европейска страна е толкова лоша, че Европейският съд за правата на човека забранява там да бъдат връщани онези бежанци, които междувременно са отпътували за други европейски държави. На Мохамад и Тайбе животът в Гърция им се сторил толкова ужасен, че си казали: "Всичките ни усилия да се спасим от ужасите отидоха напразно."

Затова започнали да търсят начини да се измъкнат оттам. Мохамад дал последните си пари на жена си и я изпратил в Германия. А децата заминали за Париж. Така в началото на 2012 афганистанското семейство е разпръснато в три страни: майката - в Германия, децата - във Франция, а бащата - в Гърция. Те остават разделени в продължение на цяла година. "За това е виновна Европа, която се е превърнала в "разпределителната гара", казват от неправителствената организация "Про Азил", която подкрепя бежанците.

С постановлението "Дъблин 2" европейските страни всъщност искаха да опростят системата за получаване на политическо убежище. Според "Дъблин 2" семействата не бива да бъдат разделяни, но в случая на Хюсеини се получава точно обратното. Четиримата искали да се съберат колкото се може по-скоро в Германия, само че европейската бюрокрация не го позволила. Червеният кръст се опитал да сложи край на този абсурд, но и той ударил на камък.

Без приятели, без подкрепа, на ничия земя

Самотна съдба

От Франция например отговорили, че малолетни деца нямат право да подават молби за политическо убежище, освен ако нямат попечители. Така или иначе, процедурата траела най-малко 6 месеца. Същевременно на бащата в Гърция било казано, че след като подаде молба за убежище, тя ще бъде разгледана в Германия, тъй като жена му е там.

Само че подаването на молба в Гърция се оказало истинско изпитание - молбите се подават само в събота и неделя, и то максимум по 40 на седмица. Така изминали месеци. Мохамад не обича да си спомня за самотния си живот в гръцкия лагер за бежанци - без приятели, без елементарни удобства. На закуска давали мармалад и масло, без хляб.

Днес Мохамад е истински щастлив. Той закусва с жена си и двете си деца. А на масата има и хляб. Пет години след началото на одисеята им, те се опитват да започнат живота си отново - без страх, но и без планове за нови пътувания.

АГ, ЗЦ, ДПА, М. Илчева; Редактор: Б. Узунова