Извинете ме, братовчеди!

Не ме впечатли масленорозовото по паметника на Съветската армия. А писаното под скулптурите - извинение на чешки. И то правилно написано.
И аз се извинявам. На моя втори братовчед, който така и не помня как точно изглеждаше, понеже съм била много малка, когато сме се виждали. Идваше на море с баба си, сестрата на моята баба.

А на 21 август 1968 те не бяха тук на плажа.

Няма да забравя как всички чехи и словаци, почиващи в Бургас, изведнъж стегнаха куфарите и се запътиха към гарата. Не ми беше особено ясно какво точно става там, в родината им. В моята прародина. Но те се връщаха.

Две от приятелките на баба ми, две сестри учителки - по чешки и френски, също не останаха в приказния Несебър, който обожаваха. Изпратихме ги объркани - и ние, и те.
А после, в първите учебни дни в София, дочух как един български войник от изпратените в Чехословакия, за да не прегази идващи насрещу му коли на едно шосе, съзнателно е отклонил танка встрани и е паднал в пропастта. Появиха се и некролози - "загинал в изпълнение на воинския си дълг". Така е. Бил е длъжен да се подчини на заповедта да замине в задгранична мисия...

Пиша объркано и безредно, емоцията е прекалено силна. Защо си спомням и за тревожното, потискащо лято на 1981. Изпращах баща си на работа в далечна страна, имаше сериозни индикации, че семейството ми ще се увеличава (и по-късно се потвърдиха), а в "братска" Полша обявиха военно положение?
Тогава всички поляци, намиращи се в чужбина, си останаха там. Хора на изкуството направиха кариера в чуждите страни. И много малко бяха поляците, върнали се в родината си след тези страшни събития. Защо? Питам и отговор не чакам.

Извинете ме, братовчеди чехи и словаци! Извини ме, братовчеде Ян! И аз съм част от онзи народ, който изпрати войници в твоята родина и моя прародина. Неудобно ми е от този факт. Няма значение, че тогава съм била дете.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.