Когато имаше работа за всички

Преди 30 години един рок състав от ГДР беше измислил песен, с която се обръщаше към конкурентното общество от ГФР – преразказавам по памет:

Вие може да имате мерцедеси,

Вие може да имате дънки Левис,

Ние обаче имаме работа,

Имаме работа за сто години напред...

Сигурно съм далеч от оригинала, но такъв беше смисълът: при вас има безработица, а при нас има работа за всички.

Сравненията с капитализма бяха част от образованието и възпитанието ни. На някои наши изтъквани преимущества нямаше как да повярваме. Учиха ни какво е „принадена стойност”, до ден днешен си спомням как учителят ни показваше с показалка в ръка колко заработва един работник при капитализма.– това било колкото цялата показалка, получавал обаче само 4 пръста от нея. Останалото отивало в джоба на капиталиста.

Нас повече ни интересуваше да ни покажат каква част от показалката ще получаваме, като започнем работа, учителят започна с „А при нас...”, но се отказа да продължи със сравнението.

След този урок в нас се загнезди съмнението, че и при социализма има принадена стойност, но колко е голяма и къде отива тя си остана дълбоко пазена тайна.

Обаче, когато ни говореха за „гарантираното право на труд при социализма”, тук вече вярвахме.

Не си спомням някой познат да е бил без работа или ако все пак по някаква причина е станал безработен, всички тръгваха да му помагат. Активираха се сложни системи от връзки – тогава нямаше сайтове с обяви, конкурси, СВ-та, интервюта и т.н.И не след дълго работата ставаше.

Та започвам с тази голяма тема за трудовата заетост едно време, провокиран от колегата mirosan, който е написал любезен коментар под предишния ми постинг. Той даже ми предлага да разкажа нещо за така нареченото „раздуване на щатовете” по времето на социализма.

Впрочем в отговор на другата молба да събера в една книга спомените си за социализма - това вече съм направил в „Наръчник на носталгика” – книгата още може да се намери в книжарниците. Там обаче съм описвал повече бита по онова време, отколкото социалните взаимотношения, примерно. А те наистина бяха интересни.

И така – тръгвам да изпълнявам задачата, но преди това трябва макар и накратко да се опитам да кажа нещо за цялостната картина. Най-напред се сещам, че това, което искам да направя в няколко странички, е хранило десетки, ако не стотици научни работници, които в институти и катедри получаваха заплати и хонорари, за да пишат за труда при социализма и с какво той се различава от експлоатацията при капитализма.

Най-кратко го беше казал поетът - при нас трудът беше „песен”.

Всъщност голяма част от истината беше събрана в следната прочута на времето сентенция: „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим”.

Има и друга част от истината – че наистина имаше хора, които работеха сериозно. Със сигурност е имало и такива, които са получавали справедливи възнаграждения.

Големият проблем на онзи строй е обаче твърде слабата връзка между резултатите от труда и получаваното възнаграждение. Липсата на класически пазар, който да дава реална оценка на произвежданя продукт, водеше да създане на отдели от типа на ТРЗ /труд и работна заплата/, ОТК, планови отдели и какви ли не още, които по административен път трябваше да оценяват, окачествяват, разпределят средства и т.н.

На парите, които се получаваха, се гледаше като на нещо имагинерно, което Държавата ни спуска отгоре. Лошото е, че много хора смятат и сегашната държава за един всеобщо донор.

Въпросът беше как да се издейства от висшестоящия орган по-голям Фонд работна заплата. Тогавашните правила силно ограничаваха възможностите за увеличение на заплатата. Чак в средата на 80-те години Тодор Живков прокламира тезата за „разтеж на място” – тоест, да се даде възможност на добрия работник да получава все по-голяма заплата и даже да получава повече от своя директор – ако дава нужния резултат. Без да им анужда да става началник.

Логиката е елементарна, но е показателно с какви работи се занимаваше нашия пръв пъртиен и държавен ръководител.

Не помня някой да израстна на място с директорска заплата, реално по-големият фонд работна заплата се използваше най-вече за споменатото раздуване на щата.

За да се искат повече пари за следващата година, трябваше да има аргументи. На първо място да има преизпълнение на плана.

За да се преизпълни плана, се прилагаха и някои хватки.

Първата беше да се заложи по-нисък план. Това ставаше с обикаляне по министерства, някой път и с почерпки на гостуващи големци.

Другата хватка беше с надписване на резултати – особено в области, където не се произвеждаше стока, която може да се преброи – например ремонти.

Редовните читатели знаят, че в онези години работех като журналист в плодвдивския Телевизионен център – 15 години. След това повече от 15 години на подобна работа, но като частник. Така че мога да сравнявам едно и също производство – да го наречем, и при двете системи. Само един пример – колко души работят в БНТ и до днес и колко в БТВ, примерно. Разликата е в пъти. Това е много ясно доказателство, че раздуването на щатовете не е социалистическо изобретение, а го има при всяка държавна икономика.

Наши колеги отидоха да рабтят в Израел – там било същото. Държавата телевизия бил с три пъти по-голям щат.

Та да се върнем към хватките. Тогавашният Телевизионен център имаше примерно план да произведе 100 часа програма годишно. Естествено, целта беше да преизпълни плана. Само че преизпълнението трябваше да бъде финансово обезпечено, а твърде рядко се отпускаха допълнителни средства в рамките на текущата година. Изходът беше да се преизпълни плана с евтина програма. Най.-евтиното бяха мачовете. Те също бяха планирани една година по-рано, но ако местният отбор напреднеше в турнира за купата на Съветската армия, примено, това даваше възможност да се транслират допълнителни мачове.Сметката е проста – всеки извънреден мач носеше преизпълнение с процент и половина на плана. 10 мача или други спортни събития – ето ти 15 процента отгоре и аргумент за искане на повече средства.

Директорът на Телевизионния център в Русе много държеше на преизпълнението на плана, но за съжаление отборът на Дунав се беше запътил тогава към Б група. А БНТ не предаваше мачове от Б група. Спортните неуспехи щяха да преминат в икономически за телевизията. Та се говореше, че директорът ходил при Ванга да пита какво трябва да се направи, за да остане Дунав в А група.

Друга евтина програма си спомням бяха състезанията по спортни танци. Лъжехме се, че хората много обичат да ги гледат, искаше се допълнително излъчване и ето – още 2 процента отгоре за никакви пари.

Всеки бранш си имаше своите тънкости да се излъже плановата икономика.

Да си извоюваш по-голям бюджет, не означаваше, че веднага може да се открие нов щат. За това си имаше отделни органи – да преценяват става или не става.

Каквото и да ставаше обаче, както и да вървеше държавата, задължително беше да се искат нови и щатове. Това ставаше на всички нива. Крайната цел я знаехме всички, но не я изговаряхме – всеки рано или късно да стане някакъв началник и други да му вършат работа.

Получавайки подчинени, човек се издигаше и в йерархията, което означаваше и по-добра заплата. Хем по-добра заплата, хем по-малко работа – макар и по-отговорна.

Наскоро един приятел се премести на държавна работа. Попитах го дали там не е по-добра заплатата. Той ми обясни откровено, че работата не е в заплатата – парите били почти същите. Но на държавното щял да работи 2-3 дни в седмицата, в останалото време щял да бичи частно.

Тогава обаче възможностите за допълнителна частна дейност бяха твърде ограничени. И работното време трябваше да се запълва. С клюки, безсмислени телефонни разговори, пиене на кафе, четене на вестници, игра на карти. По-рисковано бе да се играе таблата, тъй като тракането на заровете се чуваше надалеч.

Сега със сигурност има канцеларии, където се върши същото. Новото е компютърът. Дали може да се направи статистика от служебни компютри колко влизания и за колко време има в рамките на един ден във всички сайтове, блогове, социални мрежи...

Естествено, новите щатове бяха свързани с работа на бюро, а не пред струга, примерно. Край заводите изникваха страховити административни сгради, в крайна сметка се оказваше, че един работник трябва да издържа поне един чиновник.

За илюстрация един виц на Шкумбата, изпратен ми от mirosan:
„Срещнали се директорите на българското предприятие "Елпром" и на японското предприятие "Елпром". Българинът питал "Г-н Мицубиши колко души работят във вашето предприятие", японецът отговорил "Осем. А във вашето, Петров?", "Във нашето девет" - отговорил българинът. И цяла нощ нашенецът не спял, а си мислел "Защо ли излъгах япончето, трябваше да му кажа - 900 души сме само администрацията". Но и японецът не спял, а си мислел: "Какво ли работи този деветият българин в тяхното предприятие!?".

...Днес е неделя и не пиша от работното си място.Тоест, крада от личното си време. Затова смятам да спра дотук, и да продължа в работно време – утре или вдруги ден. Има още много неща да се напишат по темата.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.