СРЕДНОВЕКОВЕН МОНОЛОГ

В памет на загиналите при самолетната катастрофа на 2 август 1988 г. вследствие на „предпазните“ мерки, предприети заради сигурността на следващия полет на ТУ-154 с Тодор Живков на борда.

„Затегнете коланите хубаво, драги пътници!
Не пушете по време на целия полет!“
Неизречени думи от позната инструкция.
Но валидни във въздуха –
не за нас
долу.

Уж земя като длан, както писаха някои.
Час и десет минути от вас ни разделят.
Но защо тогава вие още ни чакате?
Как да кацнем, когато
не сме излетели?

Кой, страхлив и старателен, мери с метъра
пистата,
по която се стига право в небитието?
Кой се чуди къде да се скрие от истината?
Изгори, за да светиш!
Някой трябва да свети...

Затова не разбрахме кога ни надтича,
нито как ни надлита,
нито как ни зачерква.
И в небето ли нямаше място за всички?
За земята го знаехме –
тази длан на скъперник.

Като хала премина,
хвърли кръст,
вместо сянка,
и раздуха високо и палаво кладата,
за да скъсат душите ни
леко коланите,
за да пушат телата
ни дълго, злорадо.

Стюардесата нищо не казва – и с право.
Командирът не пита,
не чува радистът.
Ние черна кутия не ви завещаваме,
а сигнални огньове
за вашите писти.

септември 1988 г.