За щастието и полезността

Утилитаризмът се родее с учението на френските просветители-енциклопедисти, които прокарват идеята, че ако човек иска да разбере полезността на дадено нещо, трябва първо да се изучи неговата природа. В търсенето на практическите изгоди за обществото, утилитаризмът започва да се налага чрез един от своите най-видни представители – Джереми Бентам. Този последовател на Адам Смит въвежда т.нар. „принцип на полезността”, който според него има отношение към морала, правото, педагогиката, политиката, държавното управление и особено много – към етиката.

Терминът „утилитаризъм” идва от латинското utilitas или изгода. Влиянието на Смит е безспорно и както той пише (в „Богатството на народите”): „Ние очакваме своя обяд не от благоволанието на месаря, пивоваря или хлебаря, а от ревнивото им отношение към собствените интереси. Ние се обръщаме не към тяхната хуманност, а към техния егоизъм, и никога не говорим за нашите нужди, а за техните изгоди.” Основният подход на изследване при Смит е дедуктивен или той изхожда от природата на човека и неговите егоистични мотиви и интереси. Изгодата се основава на стойността или светът се свежда до материалното измерение на полезността, която служи за потребление или размяна. 

Бентам доразвива тая теза и полезността се формулира като „свойство на който и да е предмет, което има тенденцията да произвежда полза, предимство или удоволствие, добро или щастие или предпазва от зло, вреда или нещастие.” И ето как смисълът на етичните норми е само за постигането на най-голямо щастие за най-голям брой хора. Може би вече стана ясно защо сме се взрели в предметите – те трябва да носят щастие. И защо тогава предметите не носят щастие? Може би някаква мимолетна радост, а после идва засищането.

Тези уж теоретични постановки имат пряко отношение към развиването на процедури (икономически техники) за постигането на благо или материални блага – което в тоя ред на мисли става едно и също. Смит и Бентам живеят в една епоха, която позволява бързата индустриализация – парната машина на Уат е вече изобретена, предачната машина и „летящата совалка” са въведени в експлоатация. Започва индустриалната революция с оптимизирането на печалбите и появата на фабричното производство. Човекът (homo sapiens sapiens) става все по-силен, производителността едва ли не безгранична и тя изисква консумация. Разбирането за необходимостта от потребление не е заради нуждата, а защото намаленото потребление ще наруши баланса. Да потребяваш става алтуристично поведение, защото от него зависи месаря, пивоваря и хлебаря.

Натрупването на блага става проблем, а конкуренцията го задълбочава. Парадигмата на утилизацията и мантрата за повече и по-качествена продукция стават основен фокус на изявата. Дори класическият хедонизъм на Аристип – стремежът към повече удоволствия – не може да замести тревогата от невъзможността да се потребява и притежава. Щастието все повече се свежда до притежание, а мимолетните желания са станали норма на поведение.

Хобс например твърди, че замяната на едно страстно желание с друго води до удовлетворение и така до щастие. Но когато поведението е насочено единствено към достигането на материални ценности, удовлетвореността е ограничена в тия достижения. Това е мъртвата хватка на материалното притежание, това е следствието на консуматорското общество.

Наскоро разговарях с една жена, която разпалено ми обясняваше, че жените трябва да раждат между 20 и 30 години, да се посветят на щастието да имаш деца и да не преследват кариера. Кариерата – каза ми тя – може да изчака. Разбира се, че може да изчака, само дето отлагането на обществената изява (заетостта) за една жена, намалява нейните шансове за реализация. Търсената равнопоставеност между половете ще бъде нарушена и жената (без да е търсен тоя ефект) ще бъде зависима от партньора й. Може би това е в реда на нещата, понеже същото поведение на зависимост се наблюдава често в природата.

При хората обаче има и друг момент. Осигуряването на условия за равна изява на жената в трудовата й реализация има търсен икономически ефект. Това означава възможност за увеличаване на приходите и разполагаемите вещи, както и мултиплициране на ефекта от труда й и увеличение на богатството на обществото. Важността на материалното богатство се противопоставя на естественото състояние на майчино щастие.

Различните общества са решили тоя проблем по различен начин. Някои игнорират фактът, че е родено дете и животът на жената продължава в обичайното й русло. Съответно времето за майчинство е много малко (например 3 месеца). Другаде законодателството позволява съкратена работна седмица и допълнителна материална стимулация за майката. А в някои общества бащата разполага с достатъчно средства, за да не е принудена жената да има трудова изява, която да усилва икономическия ефект от нейното съществуване.

Обществената реализация (а участието в трудовия процес е част от това и в много случаи всъщност се изчерпва с него) има и други, психологически, ефекти. Психологията на общественото участие води до това, че човек се чувства пълноценен и равноправен, защото допринася за обществото според степента му на генериране и разпределение на продукт. Утилитарната мантра е станала неразделна част от мотивацията на личното поведение и се е превърнала в парадигма за успех. Тази лична мотивация е резултат от очакването на обществото, това е конструкция, в която материално ориентираното поведение означава и обществено значимост.

Чудно ли е тогава, че икономическата криза оставя хората без никаква опора?