Капка надежда

Когато взе решението за своето самоубийство почувства облекчение, плануваше го от месеци. Единственото което не предвиди беше сватба. Цял живот бе учена да е винаги коректна във взаимоотношенията си. Да стиска зъби и крие проблемите, защото няма сила която може да ги разреши, освен самите ние. Не искаше да разочарова допълнително родителите си. Оставаше само един ден от единия месец. Утрешният ден - денят на сватбата и вечерта на самоубийството й.

Просна тялото си като труп на леглото. Беше изморена, обслужваше хора зад бюрото. Затъваше в неволите на стотици изнемогващи, борещи се за живот душици. Не разбираше жаждата им да съществуват, силата да продължат битието си, макар и болни. Минаваха и подаваха документите си, гледаха я с респект, споделяха болната си история, все едно е способна да ги излекува. Все едно е специалист и знае значението на всеки термин от епикризите им. Никой не знаеше, че за да си касиер не се изисква медицинско образование, не се изисква каквото и да е образование. Как имаха желание да й се усмихнат?! Тя не намираше сили дори да ги погледне.

Утрото дойде по-бързо от обикновено. Не мигваше, чакаше с нетърпение.

Въртеше се из студеното легло и премяташе твърдата възглавница от дясно на ляво и обратно. Чувстваше вълнение, все едно е дете и утре има рожден ден. Припомни си нетърпението да получи милувка от мама и подарък от татко. Замисли се, че никога не е получавала подарък от друг освен от тях. Никога не е срещала любов която да и се усмихва и дарява ласки. Често си го представяше. Не го виждаше. Не знаеше какви са очите, цветът на косата. Знаеше, че допирът му й харесва. За първи път тази вечер нямаше да брои с нетърпение вечерите от оставащия месец, защото оставаше само тази вечер. За първи път тази вечер щеше да спи като с меко одеало.

Часовникът звънна. Времето летеше. Непробудният сън не й бе познат. Стана и изми лицето си, трябваше да се направи красива. Искаше да я запомнят красива. Приглади косите и подчерта очите. Мислеше как днес е последният ден, последен ден на преструвките. Щастливият край наближаваше. Обу обувките и излезе. Днес се наслаждаваше на всичко, защото е за последно.

Изчака търпеливо традициите. Подписите на младоженците. Не знаеше как хвана букета, но го държеше в ръцете си. Смееше се на иронията. Мислеше как е единствената която няма нужда да хване цветята, нямаше нужда и от капчица надежда. Булката я задърпа към дансинга, трябваше да танцува с този който бе хванал жартиера й.

Подаде ръката си към него. Хвана я и притисна към себе си. Не бе забелязала очите, дори и цвета на косата. Но позна допира му. Стреснато го погледна, дори и не предполагаше колко красиви можеха да бъдат тези очи. Взираше се в тях дълбоко, потъваше все по- навътре и по-навътре. А той я гледа все едно е търсил нея.

Влезе в дома му. Подреден и светъл, въпреки че беше тъмно навън. Потънаха в мекия матрак заедно. Отпусна се с този, който бе сънувала предната нощ. Този път е истина. Отново чувстваше тялото, но виждаше очите, целуваше устните, заравяше пръсти в косите. Не знаеше колко е часът, усети само нежна целувка и тихо шептене за лека нощ. Той я прегърна и се разтопиха взаимно.

Събуди се, не искаше да тръгва, усети, че е време. Трябваше да се придържа към плана. Събра дрехите си и се изниза на пръсти, почти безшумно. Сила я накара да се обърне и да го погледне за последно. Приличаше на капката надежда. Затвори вратата и излезе.

Бяга и спира, усмихва се и плаче. Не знае какво да прави, не беше подготвена. Влиза в дома си. Часовникът показва час преди да дойде новото утро и да си замине старата вечер. Отваря шкафа и взима хапчета които е брояла всяка вечер от един месец. Държи свита шепа с многоцветни сънотворни, сълзите се стичат върху тях…

Телефонът звъни, той е...

– К*чкооооооо, остави приятеля ми намира, че ще те убия……

P.s Никога не вдигай телефон с "пистолет" в ръка :D