Егоизмът и самотата

Те са като сиамски близнаци, събрани по незнайно каква генетична логика и принудени да съжителстват един с друг. Много са различни, дори може да се каже, че са диаметрално различни, но рулетката на живота ги събира и те съжителстват така, както могат.

Понякога не могат да се изтърпят и бързичко хващат по различни пътища, но има и случаи, когато живеят заедно десетилетия, че дори и до кончината на единия...

Тогава другият се променя, но е късно...

Познахте ли ги?

Те са Егоизмът и Самотата.

Две в Едно, антагонисти и съратници, врагове и бойни другари.
Как се получава така, че се събират?

Самотата ли е виновна, защото не иска вечно да се лута поединично?

Аз не мога да говоря за Егоизма, но виж, за самотата зная много. Твърде много...

Цял живот търся някой, на който да мога да дам всичко, а все се получава така, че срещам Егоизма.

Или съм пълен карък, или Егоизмът е в твърде големи пропорции.

Егоизмът идва слънчев и ти се усмихва.

Ти също се усмихваш.

Егоизмът те прегръща и целува, а после ти него.

Егоизмът не ти се отдава, за разлика от теб.

Ти си мислиш, че вече Самотата няма да те обгражда като крепостна стена, но...

Някои го наричат Съдба, други Уроци, знам ли...

Ала това, което със сигурност зная е, че след всеки път, когато се отворя и срещна Егоизъм, след това затварянето е още по-мъчително, тежко и задушаващо.

Никога не съм съжалявал, че не съм се родил егоист.

Единственото, за което съжалявам е, че съм твърде, твърде самотен.....