Приятелите ми умряха напразно... Ветераните от Афганистан са гневни след падането на Кабул

Докато хаотични сцени се разгръщаха на повече от 4000 мили в Кабул, ветерани от 20-годишния конфликт и семейства, които загубиха близки на бойното поле, си задават един и същи въпрос: "Заслужаваше ли си?"

"Има цяло поколение афганистанци, които вкусиха какво е свободата, така че никога не се знае, но в момента чувствата са доста мрачни", казва Андрю Фокс, бивш майор в парашутния полк, който е служил в три мисии в Афганистан и който е говорил открито за въздействието на ПТСР върху собственото му здраве.

"Но както ми каза един мой приятел, сякаш определящата черта на живота ни като възрастни се оказа безсмислена. Мисля, че това си мислехме ... тази седмица. Когато патрулирахме, виждахме малките момичета и момчетата, които тичаха наоколо, играейки с хвърчилата си. Те разговаряха с нас и взимаха сладкиши. Вероятно сега са на 16 или 17. Мисълта за онези прекрасни малки деца, израснали като възрастни, които са опознали само до известна степен свободата, а сега изведнъж са хвърлени обратно в потисничество, е сърцераздирателна. "

Гледайки изображения на талибаните, влизащи в афганистанската столица, след като срещнаха малка или никаква съпротива, други ветерани като Бен Макбийн изпитват гняв как всичко, за което той и другите са вярвали, че се борят, е било потъпкано за няколко седмици.

"Дори някои хора, които бяха доста позитивни, промениха решението си, след като просто ги видяха как влизат без никакво противодействие", споделя Макбийн, който губи крак и ръка при експлозия на мина през 2008 г., докато служи с кралските морски пехотинци в афганистанската провинция Хелманд.

"Не можете дори да погледнете назад и да кажете "поне бях част от това", защото няма да има наследство, когато всичко просто се разбива."

Дни след като написа в Twitter "Всичко това беше за нищо!" в отговор на падането на Кабул, Макбийн заявява пред The Guardian, че все още се чувства по същия начин и добавя: "Ако стане така, че момичетата могат да продължат да ходят на училище, тогава поне бихме могли да кажем, че сме им помогнали, но сега чуваме истории за млади жени, които трябва да изгорят училищните си книжки и свидетелства или да станат бежанци."

Той също така изрази загриженост за колегите ветерани, особено за тези, които се борят да се примирят с променящи живота травми: "Можете да погледнете някой като мен и да си помислите "какъв кошмар", но има и хора, които са в по-тежка ситуация. Има родители, които са загубили децата си и които ще побеснеят."

Джак Къмингс, бивш инженер на Кралската морска пехота и експерт по обезвреждане на бомби, поглежда 11 години, назад, когато губи краката си при експлозия. Той пише в Twitter: "Заслужаваше ли си? Вероятно не. Дали загубих краката си за нищо? Така изглежда. Дали приятелите ми са умрели напразно?. Да. Много емоции ми минават през главата - гняв, предателска тъга, за да назовем само няколко... "

От началото на операциите през октомври 2001 г. са загинали 457 служители на британските сили или цивилни от Министерството на отбраната.

Решителността да се запази убеждението, че децата им не са дали живота си напразно, е характерна за реакциите на опечалени родители като Каролин Хюз, чийто син ​​Дани Уинтър е кралски морски пехотинец, и Сара Адамс, чийто син Джеймс Просър е войник от 2 -ри батальон Кралски Уелс. И двамата мъже загиват през 2009 г. при отделни инциденти.

"Просто чувствам, че сърцето ми е абсолютно разбито заради афганистанския народ и заради сина ми Джеймс, и всички загубени животи", казва Адамс пред радио BBC Уелс. "Просто трябва да се опитам да мисля, че Джеймс не е умрял напразно или не сме загубили толкова много животи напразно."

Хюз пише на мемориалната страница на сина си във Facebook: "Дани и всички въоръжени сили на участващата страна направиха огромна промяна за една дива, разкъсана от война страна. Поради тях бяха избегнати терористични атаки срещу страната ни и бяха спасени безброй животи. Жените от Афганистан са били в безопасност, свободни да се разхождат по улицата и да получат образование, нещо, което преди това е било отричано. Синът ми не умря напразно и гордостта ми с него е запечатана завинаги в сърцето ми."