12 депутати и трима министри с "цветни" имена

Всички ще умрем, а сега наздраве"Цо пан роби?" "Чекаме на Годота!", или как режисьорът Рангел Вълчанов гледа във Варшава "В очакване на Годо"Рангел Вълчанов в дома си. 2003 г.Снимка: Велислав Николов"Не съм чел по-щура книга от тази. Книга - нескончаем телефонен разговор с неизвестна и непонятна дама, книга - изповед на стар грешник, книга - "джунгла, от която надникват всякакви зверчета". Страници, написани в изискан стил, с блестящ език, неочаквано прекъсвани от откровени шопски псувни. Това не е автобиография, това не са и мемоари. Това е Рангелиада!". Оценката е на Георги Данаилов за "Всички ще умрем, а сега наздраве" на Рангел Вълчанов , издадена от "Жанет 45". Това е първата книга на режисьора, но сигурно не последната. След като се възстанови от тежко заболяване, Рангел пише отново.Публикуваме откъс от главата "Полша. Седем чудни дни за българското кино"----Слава Богу, че в България покрай многото *** се раждат и хора, които са голям късмет, награда за родина и роднини, приятели, колеги и май че за всички останали съграждани. Този късмет се казваше Тодор Андрейков - самата радост и гордост не само за нашето кино, но и изобщо за нашия културен живот. От сутрин до вечер тоя див петел не спираше да пише, да спори, да скитори по форуми, фестивали, конференции у нас, в чужбина, в университети, не спираше даже по улицата, ръкомахаше и не говореше, а викаше с такава сила, сякаш неговите събеседници не са срещу него, а там някъде на отсрещния планински връх. Беше си изработил една особена акустична култура - негова оригинална идея за тихо и гръмко, за близко и далечно. Тодор не можеше иначе, защото се беше родил като един възторжен Дон Кихот, завладян от причудливи вятърни кино-мелници, кино-Дулсинеи, кино- Росинанти, независимо от коя държава пристигат, важното бе, че са родени от магията кино. За всички той въздаваше любов и омраза, но водеща беше любовта му. Е, страстта му сменяше обекта на любовите, един път биваше Италия, после Англия, Русия или Швеция... Полското кино обаче беше една от най-дългите му любови и съвсем разбираемо, че тази всеотдайна любов му завъртя ангелите с един мълниеносен брачен номер с полякинката Барбара. По това време той беше шеф на българската филмотека (Андрейков е директор на Българска национална филмотека от 1976 до 1981 г., бел. р.) и лудееше, завладян от невероятните си идеи - размени, общуване с чужди филмотеки, колкото се може да има повече и най-различни филми - игрални, документални, черно-бели, цветни, плакати, документи и т.н.По време на царуването си той реши да направи седмица на мои филми във Варшава, съвместно, разбира се с полската филмотека. В неговия стил се развихряше с писма, телефонни разговори, срокове, дати, филмови копия и прочие. Обяснявах му: абе, Тодоре, тази дандания ме притеснява, не ми е по вкуса, макар че си падам по купоните, но мероприятия с диплянки, фотографии, тържествени салони, букети... и въобще от многотията настръхвам и затъпявам! От опит знам, че тая шумна многотия няма нищо общо с красотата, да си седнеш на масата, по човешки да размениш приказки, за да ти олекне на душата и сърцето. С една дума, хич не ми беше приятно гостуването ми да попадне в графата "мероприятия за културно сътрудничество" и т.н. Така или иначе работата беше поела, връщане назад нямаше и ето в един божи ден натъпках куфара за Варшава.От летището се озовах направо в нашия варшавски културен център. Там някакъв чиновник, после заповядах на паметта си да му изчегърта името. Обясни ми той припряно да съм вземел влака веднага за град Лодз и там всичко щял съм да разбера. Готово! Добре, че си носех някакви парички, поне да си купя билета.Като пристигнах в Лодз, "където съм щял всичко да разбера", както ми обеща онова *** от културния център, на гарата и около нея нямаше кьорав ориентир във вид на посрещач. Приличах на ошашавен парашутист десантчик, хвърлен от старшина ***, без да ми даде никаква карта или парола. Сам юнак на една вражеска поляна! Да, истинска вражеска поляна, а около нея джунгла от вагони, таксита и поляци. Сега трябваше да влача парашута - в смисъл на куфара - неизвестно къде в тази кръстословица от тротоари, преки, светофари и прочие, все неща с повишена трудност за моята средноевропейска култура.Постепенно започнах да питам. А хората в Полша умни, образовани, веднага разбраха и с готовност ми посочиха пътя към "Филмова академия полска", защото там... е, ама разбира се, че там е там, където трябва да отида. Ура! Най-после! "Филмова академия полска". Тя си честваше тържествено 50- или 100-годишнина - дявол знае коя - и по този повод салонът беше претъпкан, освен от студенти, така също от редовните ***, киноманиаци, почитатели и делегати, кажи-речи от целия свят.На сцената дълга маса. Микрофони, а пред тях се редуваха физиономии, произнасящи вероятно приветствия, естествено, най-много на световния език английски, после френски, руски и някакви други африкано-азиатски непознати за мен езици, някакви лулумби, мабудки, мхатуту, а зад всички тях симултанни преводачи на полски език. Тия преводачи ми се правеха, че разбират какво се говори! Хайде де... Баламите нека си мислят, че преводачите им разбират езика. Те си превеждаха каквото им скимне, лъжеха, а простаците кинаджии от целия свят кимаха важно.Те са си тук, това е от ясно по ясно, но аз какво правя тук? Аха! Чак сега ми светна! Тази официална дандания, като свърши, веднага моя милост ще бъде извикана горе. От микрофона ще обявят: "Каква чест панове и пани, лейдис енд джентълмен в чест на нашия юбилей ще ви покажем шедьовъра на българското кино и лично неговия режисьор, който благоволи да почете нашия празник лично." И след това ръкопляскания (бурни, разбира се)!Така си мислех и трябваше още малко търпенийце да изчакам момента, в който ще гръмнат приветствените ръкопляскания, а аз ще се кланям и заедно с куфара ще се покатеря на сцената. Даже прехвърлях набързо в главата си разни идейки като броеницата на моя приятел Йоргос от Гърция. Дано дрънне в броеницата ми някакъв дженк, да измъкна "белия заек" от куфара, да вдигна на крака тържеството. Мммм... Бързо, бързо мисли, мой Йоргос, мисли! Абе, хубаво е да кажа, че куфарът ми е пълен с писма, тържествени поздравления от цялата българска кино публика! Чакай! Чакай! Да не бързам много-много, то смешното само ще си дойде, ако е много смешно.Седнах с куфара и зачаках говорилнята да се изчерпи. Отмарях на куфара и неусетно съм потънал в привечерен сън (а може би и захъркал!?), колкото и излагателно да е това. От умора съвсем нелепо в съня се озовах в компанията на монголски колега, режисьор на прочутия филм "Хохо жениться". В съня се бяхме прегърнали и се кланяхме под аплодисментите на фестивалната публика в Карлови Вари. Фотографи, светкавици и ето лично самият Юрий Гагарин ми връчва първата награда първо на мен и после на Хохо във вид на две зелени гребенчета. Хохо си постави своята първа зелена награда в малкото горно джобче, а пък аз си вдигнах гордо моето зелено гребенче във въздуха и го целунах разплакан. Това беше моята първа награда разделена, (уви!) с "Хохо жениться" за моя филм... а сега де... кой филм?... нещо го загубих в съня си и не разбрах, защото...Защото някакви хора се сбутаха в мен и, естествено, ме събудиха. Добре, че все пак не паднах, и така се спасих от конфуза, но зеленото гребенче беше изчезнало заедно със съня. Източи се цялото множество и никой, ама никой не ми обърна внимание. Мълчаха като пукали и си отидоха говедата!Портиерът с изкуствената усмивка ми изръкомаха, че всичко е tutto finito, и ми заприлича на ония, дето кръстосват с палки слънчогледи пред кацналия самолет - да знае пилотът, че това е wele и fоllow me и може да си изгаси моторите.Сега трябваше на собствен ход да напусна "Филмовата академия полска". Отново парашутът-куфар и отново опитът български "с питане и до Цариград..." и с дяволска лекота цъфнах на жп гарата лодзка. Хвърлих куфара във вагона и никой вече не можеше да ме спре. Напред към Варшава! Варшава, ти моя любов ! Отново ще бъдем заедно. Чакай ме! Влакът беше среднощен, натъпкан с млади поляци, въоръжени с бутилки водка. Дотук добре! Даже много добре! Обаче контрольорът неочаквано цъфна и, естествено, поиска билета ми и аз, естествено, не му го дадох, защото нямах какво да му дам. Нямах и пари. Само се хилех добродушно и той разбра безпогрешно, че не съм поляк и че съм пиян. Съвършено естествено бе извикана полиция или милиция, не знам. Те ме заключиха в предния вагон, в нещо като килийка, предвидливо монтирана за такива като мен. Разбрах, че поляците са цивилизовани, а не като у нас при подобни случаи да ти крещят, да те ритат или да те рекетират, въобще правата на човека у нас... не ми се говори повече, че ще се ядосам. Тук в Полша няма такива работи, братче!Като пристигнахме във Варшава, най-възпитано бях събуден и закаран в полицейския участък. Но понеже поляците си падат малко европейци, имат си ред и много-много не бързат. Чак някъде към обяд се появи учтив офицер и ми поиска паспорта. Разлиства, писа, говори по телефона, изчезва и пак се появи. Важното е, че привечер все пак цъфна същият оня чиновник изверг от културния център, чието лице и име, вече казах, не помня и ако помня, с дива радост го забравям като едното нищо! Повиших тон и той, няма как, трябваше да плати билета и глобата за моето нарушение.Оня от културния център все пак ме закара със служебната "Варшава" на летището и вечерта към десет в снежната виелица самолетът ме понесе към Краков. Ахаа! Значи, ето тук, в Краков, ще се извърши онова, което не се извърши в Лодз!На летището ме посрещна спаружен поляк в пенсионна възраст и мълчаливо ме качи отново на една "Варшава" (направи ми странно впечатление, че повечето поляци избягват да ми говорят. Не разбирах защо. Може би съм си внушил, а може би съм прекалено мнителен. ) Господинът ме настани в хотел със залезли неизвестен брой звезди и изчезна, както се и появи.Минаха два дни, седях си аз в беззвездния хотел и добре, че все пак имаше сутрешна закуска, бедничка, но включена в сметката. Иначе си умирах прав! Никой не ме потърси в тези два дни! Никой не ми донесе мечтаната програма за моите евентуални срещи с краковската кино общественост.Чак на третия ден спаруженият поляк все пак се появи, за да ми съобщи, че Краковският университет не знае нищо за пана "кой е " и " защо е тук", т.е. аз, и вероятно е станала някаква грешка, а пък г-н ректорът се извинява, като ми предлага един билет за театрално представление.Това съобщение бе изговорено на особен руски език. Чак сега проумях колко му е трудно на полския език - претъпкан от съгласни - да се справя с толкова гласни, какъвто е руският. Този съскащ руски беше малко в повече предвид моето душевно състояние. Все пак какво щастие! Представлението ще бъде тази вечер от седем. Как съдбата всичко предвижда, мама й стара! След обилната храна и внимание колко е естествено да се поглезя с културни занимания.Часът е седем без пет . Най-после съм в театъра. Моето VIP място е в средата на салона. От тук се вижда идеално, а не като ония на първи ред, които си кривят врата нагоре и си бършат лицата от плюнките, ако не дай си боже извадят късмет и им се падне някой плюещ актьор! На тези първи незащитени редове бяха цъфнали трима немски туристи. Зад мен на последния ред имаше девойка и младеж, които се интересуваха повече един от друг, отколкото от онова, което ще става на сцената. Всъщност те се бяха оставили в лапите на любовното си пипотене и даже не си правеха труда да притушат познатите страстни вопли. Какво да се прави, и бийтълси, и хипита, и сексуалната, и театралната революция във вид на Бекет с неговата невероятна пиеса "В очакване на Годо" се бяха настанили в малобройната зала. (Леле, сега ако Тодор ми е под ръка, жална му майка!)Значи ние сме общо петима в претъпкания салон, а на осветената сцена се шматкат двама льохмани, облечени във въглищарски дрехи, като на всеки две минути си разменят следните покъртителни реплики. Ще ги кажа на полски и струва ми се, че не трябва да се превежда, за да не пострада идиотщината.Ето ги и прочутите реплики: "Цо пан роби?" "Чекаме на Годота!". След това единият излиза, другият влиза и след това обратно. Отново и отново тази сладичка реплика "Цо пан роби?" "Чекаме на Годота!". И така два часа без антракт! Чакаха да се появи тоя *** Годо, но той, естествено, не се появяваше, защото гениално и предвидливо Бекет му беше забранил да се появява въобще! Както и да е, но едва издържах до края.На следващия ден по обяд спаруженият чиновник пристигна все още в плен на своето мълчание, за да ме откара на летището. Ура, полетях отново към Варшава, към моето следващо културно преживяване. Идеално!Към два часа следобед ме настаниха в хотел "Интернационал". Този хотел, за сведение, е върхът на сталинската архитектура и справедливо стърчи в центъра на Варшава. Най-после полските филмотечни приятели са разбрали, макар и късно, в каква каша са ме забъркали. Сега, за да изкупят вината си, ме настаняват в такова луксозно, престижно място. (Уважаеми приятелю Андрейков, не бързай да се радваш! Недей потрива доволно ръце, а внимавай сега какво ще става в картинката!)Настаняват ме, значи, на луксозния, престижен тавански етаж в стаичка - тип килия, както в нашия централен затвор - схлупена, с малко прозорче почти до тавана, с изглед към вътрешния двор. Явно килийната стаичка още не е виждала слънчев лъч. Няма значение! И без друго по време на сън на човека-затворник (макар и гост) не му трябва никакъв слънчев лъч? Още повече през деня е зает с какви ли не тържествени прожекции, ръкопляскания и... естествено, полски обожателки, така че майната й на тая килия, на това легълце, направено за джудже.Сега внимавайте! Това, което ще ви кажа, заклевам се, ето, честен кръст, не е за вярване, но е факт! Под самото прозорче беше монтирана мивчица, прилична на детско писоарче, а от нея имаш възможност да пуснеш само гореща вода, не гореща, ами го-ре-щааа! Парата фучеше като ония локомотиви от ерата на "Ориент експрес" и пълнеше килийката с непрогледна мъгла. Кранчето за студената вода беше отворено докрай, но студената вода я нямаше, напомняше за себе си с далечно задгробно къркорене.Изминаха три дни, най-дългите немити дни и нощи в живота ми! Но слава богу и хубавите работи все някога имат край! Ще издържа до утре, когато ще съм на летището, хващам самолета за родна София.Легнах си, мръсен, но щастлив, защото утре моят самолет е в ранните часове и... и неочаквано ми звънна телефонът - за първи път, откакто си живея в този любим многозвезден хотел. Гласът отсреща беше на г-н Кшищоф Зануси! (С г-н Зануси се познавахме от неговите гостувания в България, а също от едни времена, когато заедно бяхме жури на кинофестивал в Белград.) Учтиво и подробно той ми обясни, че бил в Мексико, но от няколко часа вече е тук, моли да бъде извинен, много съжалява от свое име и от името на "синематека полска", че, уви, не сме били заедно, но... сега да заповядам долу в бара, да изпием едно марково уиски за нашето приятелство и дружба. Любезно отказах възможността да опитам марковото уиски, сервирано "оn the rocks", и предпочетох горещата самота на килийното ми стайче.Благодарих за всичко, но "страшно съм уморен, а пък утре нали самолетът ми е в ранните часове". " Е, тогава, sorry, my friend. Чао! Приятно пътуване." "До скоро!" - "До скоро!". Това бяха моите седем чудни дни на българското кино в Полша! (Къде си, братко Тодоре, да ти разкажа как ми разказа играта твоята любима Полша и твоя втора родина, след като си заживяхте кратко, но щастливо с твоята Барбара полска.)А сега, понеже ставаше дума за кино, ще споделя нещо лично, може би излишно, но то ме занимава от няколко години и за моя нерадост съмненията около моята професия все повече ме посещават. Все повече съм обхванат от някакво особено, нелюбовно отношение към киното и не знам дали вече не е време да кажа: то, "любимото" кино вероятно погрешно ме е приютило навремето, от милост или съжаление! По всяка вероятност киното е било моята грешна съдба ("уви" или "слава богу"!). Предстои да реша окончателно! С облекчение откривам още, че киноизкуството - не само нашето, но и световното, в сравнение с останалите изкуства - музика, живопис, танц, слово - е наивно упражнение, наподобяване на нещо като изкуство, но в края на краищата си остава повърхностно, вторично, независимо дали с него се занимават големи, гениални фигури или както повечето от нас в България - заблудени и възторжени, но, общо взето, с плахи и скромни възможности (дори изключенията)!За себе си реших, ако все пак по инерция все още се навъртам около киното, ей така, за да има движение, то не би променило моето дълго пропътувано разочарование от неговата природа. Благодаря на бога, че все по-рядко гледам филми, за което не съжалявам. отговор Сигнализирай

Когато в душата е тъга и отчаяние от къде да дойдат тези положителни коментари, за които призовавате!Не виждате ли, че хората са отчаяни и обезверени! След като нямат работа и средства какво ги топли кои министри имат имен ден? отговор Сигнализирай

Да са ни живи и здрави и по-бързо да напускат властта! отговор Сигнализирай

Нека този хубав празник да го отбележим с положителни коментрари.........нека бъдат остроумни, без обичайната простотия ......можем ли ? отговор Сигнализирай

Хич не са цвете за мирисане и тези... отговор Сигнализирай