Утопията "Запад": България като Германия или българите в Германия?

"Единствената утопия на 1989 беше Нормалността. (…) Ние искахме да живеем като хората на Запад. Но когато човек иска да живее "като на Запад", тогава много по-лесно е направо да върви на Запад, вместо да чака, докато Западът дойде при нас. Защо цял живот да чакам България да стане като Германия, вместо направо да се преместя в Германия? Тъкмо това направиха мнозина, които поддържаха революцията."

Това казва политологът Иван Кръстев в обширна статия на германския журналист Саша Ленарц, публикувана в седмичника "Велт ам Зонтаг" и цитирана от Deutsche Welle.

Според него сериозните различия между Източна и Западна Европа ще се запазят. Според политолога, крайно десните в Западна Европа в някакъв смисъл са приемници на 1968 година, чието културно наследство за усвоили.

"Вижте Холандия. Там изобщо не е проблем, че един открито хомосексуален човек е лидер на десните популисти. В Източна Европа това е немислимо. Източноевропейският консерватизъм е провинциален. Ние сме консерватори на пълен работен ден и по всички въпроси. Срещу всяко малцинство. Големият вододел между Западна и Източна Европа минава през въпроса за етническата хомогенност."

По-нататък Иван Кръстев обяснява, че за източноевропейците проблемът идва не само от външния миграционен натиск, но и от обратната тенденция - обезлюдяването на техните страни.

"Единствената утопия на 1989 беше Нормалността"

"Надигнало се е нещо като демографска паника, която се себеизразява като морална паника. През 1989 година България имаше над 8 милиона граждани, после обаче хората започнаха да емигрират. Това е гигантската разлика между революцията от 1989 и много други поврати. Всяка революция е демографско събитие. Много хора напуснаха Русия след Октомврийската революция, същото се е случило и във Франция след 1789. Това обаче са били главно хора, обявяващи се против съответната революция. Интересното при революцията от 1989 е това, че най-бързо си тръгнаха тъкмо хората, които я подкрепяха.

Единствената утопия на 1989 беше Нормалността. (…) Ние искахме да живеем като хората на Запад. Но когато човек иска да живее "като на Запад", тогава много по-лесно е направо да върви на Запад, вместо да чака, докато Западът дойде при нас. Защо цял живот да чакам България да стане като Германия, вместо направо да се преместя в Германия? Тъкмо това направиха мнозина, които поддържаха революцията."

А какво означава това за другите, които останаха? На този въпрос българският политолог отговаря така:

"Те просто изпаднаха, в същинския смисъл на думата. Дори когато могат да си изкарват препитанието, те пак виждат как младите изчезват, а обществото се топи. В България (…) хората се опасяват, че етническата им група чезне. Оттук възниква нещо, което аз наричам "дефанзивен комунитаризъм". (…) Те казват: "Най-напред ще се погрижим за нас самите, тук. Големият външен свят е враждебен. Ако си българин, би трябвало да останеш да живееш в България." (…) Дефанзивно и със склонност към заговорнически теории.

Средноевропейската трагедия се състои в това, че тамошните политически лидери говорят един крайно враждебен и брутален език - и тъкмо поради това става все по-трудно да осъзнаем, че някои от опасенията на хората там всъщност са съвсем основателни. Имаме си работа с едно деморализирано общество, което е демографски отслабено. Много се говори за трансферните плащания, които текат от Запад на Изток, но непрекъснато се пренебрегва фактът, че голям брой хора, получили добро образование на Изток, днес работят на Запад. А това също си е материален трансфер."

Иван Кръстев припомня, че преди десетина години западноевропейците са се опасявали да не загубят работни места заради разширяването на ЕС. Днес обаче не те, а източноевропейците се чувстват като най-големите "лузъри", казва Кръстев и продължава:

"На чисто човешко равнище това беше същинска катастрофа"

"Този психологически поврат настъпи едновременно с бежанската криза, но не беше предизвикан от нея. (…) Начинът, по който източноевропейците реагираха на квотното разпределение на бежанците, беше неправилен. Помолиха ни да приемем една относително ниска бройка и да покажем солидарност, след като самите ние спечелихме от европейската солидарност. На чисто човешко равнище това беше същинска катастрофа. Защото не можеш просто тъй да заявиш, че нямаш капацитета да приемеш няколкостотин души. Това е смехотворно, особено когато в същото време гледаш как всички тези хора пристигат в Австрия и в Германия."

"И въпреки това Вие разбирате тази реакция, така ли?" - пита германският журналист Саша Ленарц. Иван Кръстев отговаря така:

"По време на еврокризата Германия задължи всички да се придържат към правилата, ако искат Европа да оцелее. А ето, че после изведнъж сама промени правилата. Лично аз дори изпитвам симпатия към онова, което направи Меркел. Защото ако не беше направила нищо, Италия и Гърция направо щяха да рухнат. Но начинът, по който го направи, беше проблематичен. (…) Тя наруши правилата, без да е говорила с никого за това. Когато човек извършва подобно нещо, той поне може да го обясни. В същото време не е честно да изкарваме, че Меркел е имала хиляди други варианти за действие. Времето и възможностите за реакция бяха изключително ограничени. Какво щеше да стане, ако Германия беше казала на Гърция и Италия: "Бежанци ли? Не е наш проблем.

Съществува Дъблинско споразумение, нека да се придържаме към правилата". Това щеше да е краят на ЕС. Тоест, Меркел беше права не само в морално, но и в политическо отношение. Грешката ѝ беше, че не го обсъди с никого. А в резултат настъпи конфликт с държави, които тъй или иначе имат двойствено отношение към Германия. Защото Средна Европа от една страна вече отдавна е част от германската икономика - вижте само показателите им за износа. От друга страна обаче в определени обществени кръгове все още е жив страхът от Германия."

В края на обширното интервю Кръстев прави следното обобщение: "Кризите винаги имат и положителен ефект. Сега европейските общества за пръв път започнаха да се интересуват от различията помежду им. Днес германците знаят за гръцката икономика повече, отколкото когато и да било преди, а поляците - много повече от преди за отношението на германците към имиграцията. В някакъв смисъл това създава усещането за обща съдба."