"Индже" - епос за една непримирима българска душа

Тя е писателката Галина Танева, чиито думи танцуват в неравноделния ритъм на българската душа. Познавате силния ѝ глас от бестселъровата трилогия "Нямата рече", която отвори портал към миналото, традициите и обичаите на една вече позабравена България. А сега тя се завръща с най-мащабния си и завладяващ исторически роман до момента - епоса "Индже".

Малко са фигурите от националния ни фолклор, на които народната памет е посветила толкова песни и легенди, колкото на Индже войвода. Герой, еничарин, закрилник, хайдутин - противоречивият образ на Индже заема централно място в историята на Странджа и Сакар.

Позовавайки се на хиляди страници исторически документи, Галина Танева създава най-богатия, дързък и внушителен художествен разказ за живота на "Индже" - от детството му, през кърджалийството и хайдутството, до живота му в Молдова и участието му в революционната организация Филики етерия.

По страниците на този геройски епос, обхващащ някои от най-мрачните години в историята на българския народ, се разгръща полетът на една непримирима душа, избрала Балкана и съпротивата пред теглото на робството.

Успоредно със съдбата на Индже, Галина Танева се впуска в детайлно изследване на последния век от съществуването на Османската империя и възкачването на султан Селим III. И той остава в историята като противоречива фигура - реформатор с амбициозни идеи, но и владетел, неспособен да удържи разпадащата се мощ на държавата си.

Свидетел на бурните събития от края на XVIII век става реално съществуващият френски пътешественик Франсоа Пуквил, който потегля заедно с генерал Наполеон Бонапарт в Египетската му кампания.

Пътят му ще го сблъска с Индже - обикновен селянин, превърнал се в кърджалийска стихия и дал първите тътени на бурята, която век по-късно ще донесе Освобождението на България.

Ето и откъс от творбата:

Много вода беше изтекла от ония черни, смъртни дни, когато Индже години наред яздеше редом с Кара Фейзи и пак рамо до рамо с него разплака цяла Тракия от Одрин, та до Балкана, но той още ги помнеше, ето – като пред очите му да са. Много нещо бе станало през това време, много свят се бе затрил, но и много се бе родил. Там, де нещо умира, друго се ражда. Тъй я е наредил творецът и този изконен ред още не се е намерил човек, дето да го промени. Ала тия двамата много народ избиха, пък какво ли родиха? Нищо – едно безплодно, черно и омършавяло поле, което отказа да ражда и пускаше на селяните само толкоз, та да имат какво да дадат на кърджалиите в замяна на собствения си живот. А да се изхранят с какво? Даже и полето не го беше еня, та камо ли подивелите орди, дето забиваха конски копита в почернялата гръд на майката земя.

Млад и дързък беше Индже и в младостта си не сторваше сметка на никого – ни за отнет живот, ни за откраднато имущество. Не препускаше, а направо летеше през снагата на Румелия, къде до най-страшния главатар на кърджалиите, къде повел сам своите петстотин конници, вечно нетърпелив, необуздан и със силна, вряща във вените му кръв. Хората му, които тъй вярно и неотлъчно го следваха, само като видеха блясъка в черните му очи, като се развееха тези черни, катранени букли покрай челото му, в огън влизаха, на река от лава бент щяха да сторят, но думата му на две нямаше да строшат.

Висок и снажен мъж бе той в своите тридесет лета. На тънкия си кръст бе препасал кожен силяхлък, от който обикновено се подаваха обкованите в сребро дръжки на двата му пищова. Бе сложил и тънък кожен колан със закачената му сабя френгия, с която иначе не се разделяше дори и нощем, и я поставяше близо до главата си, тъй щото да му бе първа любовница. В плещите бе едър, широк, със силни мишци. Те още повече се подчертаваха от облеклото му – бяла риза, а над нея шаячно елече, стеснено леко в долната му част и украсено богато със сини гайтани. Надолу носеше потури от казмир – недебел, летен вълнен плат, които бяха силно стеснени в крачолите, така че влизаха в черни и поизносени войнишки кожени ботуши с дебела подметка. Ръкавите на ризата му бяха запретнати, а под тях се подаваха здрави ръце със силни мускули и широки длани, които без съмнение биха могли да счупят човешка глава с немного усилия. Косата му беше буйна, спускаща се на едри букли до раменете, вакла, а един перчем немирно падаше на голямото му чело, колкото и войводата да го отмяташе назад. Кожата му бе смугла, вероятно дошла такава от рода на баща му Христо, тъй като в бледите му спомени той беше едър, мургав, тъмнокос и с буйни въси весел човек. Дебелите му, черни вежди се сключваха над малко гръмотлив нос и две усмихнати, тъмни очи, които горяха като въглени, когото и да гледаха.

Но понякога, твърде рядко, се случваше тия въглени да се разгорят, да засияят като златни светкавици, които сякаш сам Бог забиваше наоколо. Тогаз всеки знаеше, че не бива да се изпречва пред него, защото нищо добро не вещаеха тези искри в очите. Случвало се бе само няколко пъти досега нещо тъй силно да разлюти главатаря, че да извади наяве светкавиците. И малко хора оставаха живи тогаз, за да разкажат подире… Цялата му фигура изглеждаше едра, костелива и ловка, като леска, издигнала се върху два мускулести, здрави като желязо крака. Външният му вид говореше, че това бе силен и храбър боец, израсъл на кон и превърнал се в отличен ездач. А сабята си въртеше, все едно самата тя продължаваше от ръцете му. Всичко това, съчетано в едно, бе самият Индже.

И той водеше хората си, не, направо летеше начело на ордата си, нападаше село след село, обезкървяваше го и ограбваше до последното зрънце зърно, наслаждаваше се на жените, които попаднеха в ръцете му, и после политаше отново към следващата си жертва. Беше се превърнал в горски хищник, от чиито лапи никой не можеше да се спаси. Нищо не можеше да спре Индже. Ни люта зима, ни страшен пек!

Тъй, в една зима, кога от небето се изсипваше на едри парцали сняг, сякаш Господ ръсеше от шепите си без мярка, а пък мразовитите вълни на разлютения северняк го насипваха на дълбоки, непроходими преспи, ей тъй, дорде си седеше в палатката и слушаше воплите на виелицата, реши Индже, че му се ходи в Калофер. Че защо не! Какво като пътищата са засипани, а пък хората се наместват все по-близо до огнищата? Какво като над земята властва дивата ярост на природата и нищо живо не подава нос навън? Какво и като пълно безумие да беше да се метнеш на коня и да пресечеш Балкана в такова време? Нищо не можеше да спре Индже. Ни люта зима, ни страшен пек!