Избрах да избера живота

Х.К и К.Т.

Началото

К.Т. – Знаех да чета на 4 години и в първи клас ми беше безинтересно, в онези времена на комунизъм. Не бяхме богати, имам брат и сестра, 7 години тренирах синхронно плуване, децата имаха хубави бански и шапки за плуване, а аз бях с руска шапка с игли - стърчаха, нямах щипка за носа, баща ми ми направи от тел.

Х.К. - Имам трима братя, възпитани в патриалхално общество, бащата ги е възпитавал с колана, а аз бях най-малкият.

Родителите ми правеха пари, много често забравяха за нас. Хвърлят тук 20 лв., напишат ти бележка - купи хляб и млеко и това е... Никой не те търси. Дойде демокрацията и ме изпуснаха...

През 94-та започнах с трева, беше модерно, имаше го Севастопол, имаше Кравай, имаше Чадъри и всичко беше хубаво. Минах на хероин, пушех го на цигара, на фолио, бодях се с игли. Стана ми ежедневие. Пиех и се друсах, мозъкът ми беше станал на сюнгер.

К.Т. - Бях отхвърлена отвсякъде и от всички. Мачкаха ме. Бяхме се събрали с приятелки, гледахме "Трейнспотинг" и ми се прииска да опитам. Едната донесе хероин, надрусахме се и от там се започна. След време казах на брат ми, той на нашите, беше 98-ма.

Родителите

Х.К. – Нямаше и две години, откакто започнах, и майка ми ме хвана как си трескам иглата в стаята. Не вярваха, че това се е случило с мен. Майка започна да ходи по разни общества, църкви... Водиха ме по лекари, водиха ме по разни психиатри, психолози, клиники, дърпаха ме в провинцията. Нищо не ставаше, връщах се в София и започвах наново.

К.Т. - Веднъж баща ми ме попита какво е това по ръцете, а аз му отвърнах – не виждаш ли пъпки от комари. Това е...

Борбата

Х.К. - По това време у нас нямаше комуни, имаше само метадонова програма.
Болял ли те е зъб? Не можеш да заспиш, абстиненцията е подобна. След три дни ти минава, спираш да се оакваш, спираш да трепериш, спираш да се потиш, спираш да повръщаш. Излизаш на улицата, казваш си, че си нов човек и си спрял наркотиците и... влиза ти обаче вълната в главата и пак почваш.

К.Т. - Казах им, че няма да се оправя сама, и че трябва да ме заведат някъде, не знаех къде. Отидохме с майка за три месеца в Ахтопол през 98-ма и там се откъснах от боденето. Двамата се запознахме на морето. Видях, че този човек има нужда от помощ, не е като другите наркомани, а иска да се измъкне. Реших да му помогна, изхвърлях му наркотиците, но той не спираше, нещата отиваха на зле.

Х.К. - Решението за моя живот си взех аз, родителите ми ме пратиха в Испания, в наркокомуна. Там беше едно затворено общество, комуните са им на евангелска основа, чете се Евангелието. Всяка сутрин имахме сбирки, тълкуваха ни написаното в книгата, а в неделя се събирахме на едно място мъжката и женската къща, имаше празничен обяд.

Работеше се много и с парите, които изкарвахме, се поддържаше комуната. Имаше магазини, автомивки. Събирахме най-различни непотребни неща от хората, там не изхвърляха перални и телевизори на боклука, както у нас. Взимахме това, което ставаше за вторична обработка и за ползване. Жените шиеха дрехи - от стари парцали правеха нови дрехи.

Ние/момчетата/ пък подбирахме старата техника.  Когато отидох, не беше платено, платих си само пътя, никой не ми е искал пари в Испания. Нямахме надзиратели, но имаше медицински контрол. Имаше норми -  задължителни, или ги изпълняваш, или излизаш на улицата. Не е като тук, в нашите комуни, оставени момчетата без надзор - уж се трудят, пък те крадат.

Март 2001-ра бях там, изкарах 4 месеца, реших, че са ми достатъчни и че ми липсва Калина, и се върнах. Купиха ми билети, качиха ме на влак до Барселона, оттам на рейса и се прибрах.

К.Т. - Като се върна, забременях. В петия месец ми казваше - дай да ходим да се друсаме. Това за мен беше пълно безумие, спирах го...

Децата

К.Т. – През 2002-ра се роди Виктор, излязохме на квартира и кошмарът започна отново  - наркотици, носеше спринцовки с хероин вкъщи, забраних му да се доближава до детето. Не знам откъде намирах тази сила у мен, за да се боря. След време се върнахме в апартамента на родителите му, нещата сякаш се поуспокоиха.
 
Х.К. - Решихме да имаме второ дете, за да имаме нещо, което да ни сплотява, да се грижим за него, но Господ ни дари Васил алергичен. Установихме, че алергията се дължи на наркотиците.

К.Т. - Казвахме на лекарите, а те ти се цъклят насреща и търсят двайсетте лева. И двамата сме ги изследвали, нямат болести, слава богу...

Настоящето

Х.К. – Сега работя в печатница, изкарвам добри пари, за да живеем нормално, не че ни стигат, парите никога не стигат.

К.Т. – Гледам Виктор и Васил, но ми е много трудна социализацията. Сякаш ме е страх от хората.

Х.К. – Сега нищо не е в състояние да ме накара да започна да се друсам отново. Чист съм, имам деца, за които е важно да живеят нормален живот. Те са смисълът. Смисълът на наркотиците вече е загубен за мен.

К.Т. -  И мен нищо не може да ме подтикне към хероина. Никога няма да крия пред децата си каква съм била, защото винаги ще се намери „доброжелател“ да им каже. И до ден днешен не можем да кажем обаче, че сме се отървали. Бивши наркомани няма. Наркоманът е наркоман за цял живот.

Бъдещето

Х.К. – Знам едно – трябва да дадем увереност на децата си, че са човеци и най-важното, че ги обичаш такива, каквито са.

К.Т. -  Разбрах, че човек ако не се спре сам, никой не може да го спре. Другото е жалко оправдание. Затова, както казваше един от героите в Трейнспотинг - „Избрахме да изберем живота“.