Саудитска Арабия осъзна истината, че е заложила на грешния кон

Съединените щати влязоха във война с Иран с убеждението, че американската мощ може бързо да превъзмогне способността на Техеран да заплашва Близкия Изток. За Саудитска Арабия войната води до почти обратния резултат.

Иран е сериозно засегнат, но той и регионалните му съюзници доказаха, че все още могат да заплашват саудитските градове, нефтените съоръжения, тръбопроводите и експортните маршрути. В същото време Вашингтон показа, че дори и превъзходната офанзивна мощ не означава непременно ефективна защита за партньорите му в Персийския залив. Последствието вероятно ще бъде историческа преоценка от страна на Саудитска Арабия: по-малко доверие в Съединените щати, по-голяма зависимост от регионалните партньори и много по-тесни стратегически отношения с Китай, пише за RS политологът Жан-Франсоа Сезнек.

Географският проблем на Саудитска Арабия не е нов. В статия, публикувана в LobeLog през септември 2019 г., описах „обкръжаването“ на саудитското нефтопроизводство от Иран и силите, съюзени с Иран. През същата година атаката срещу преработвателния комплекс "Абкайк" демонстрира точността и обхвата на оръжията, с които разполагат Техеран или неговите съюзници. По-ранен удар на хусите срещу помпени станции, обслужващи тръбопровода Изток-Запад, показа, че алтернативният износен маршрут на кралството към Червено море също е уязвим. Атаките около Фуджейра също така поставят под съмнение идеята, че танкерите и тръбопроводите извън пролива Хормуз биха останали в безопасност при криза.

Стратегическото послание беше ясно.

Саудитска Арабия не можеше да защити своята петролна система просто чрез изграждането на маршрути, които заобикалят един проход. Нейните нефтени находища и преработвателни заводи се намират в близост до Персийския залив; нефтопроводът "Изток-Запад" пресича обширна, незащитена територия; а изходът към Червено море може да бъде застрашен от Йемен. Влиянието на Иран в Ирак, Сирия, Ливан и Йемен му даваше възможност да оказва натиск по голяма част от периметъра на кралството.

През 2019 г. саудитските лидери бяха дълбоко разочаровани, когато Съединените щати не предприеха ответни мерки срещу Иран за атаката срещу Абкайк. Те бяха инвестирали значителни средства в отношенията си с първата администрация на Тръмп. По-късно ангажиментът на Саудитския публичен инвестиционен фонд в размер на 2 милиарда долара към частната инвестиционна фирма на Джаред Кушнер затвърди впечатлението, че Рияд очакваше близките си връзки със семейство Тръмп да му осигурят привилегирован достъп и надеждна подкрепа. Каквото и да са очаквали саудитците, Абкаик вече беше показал границите на американската гаранция за сигурност.

Настоящата война прави този проблем много по-голям. Съединените щати могат да унищожават цели в целия Иран, но не са успели да попречат на Техеран и неговите партньори да нанасят ответни удари в целия регион. Саудитска Арабия сега плаща за конфликт, който не е започнала и не може да контролира. Противоракетната и противодронна отбрана могат да пресекат много заплахи, но никой щит не е съвършен, особено срещу повтарящи се, евтини атаки срещу обширна инфраструктура.

Неотдавнашните удари по газопровода „Изток-Запад“ подчертават констатацията от 2019 г.: маршрутът, предназначен да осигури саудитския износ в случай на затваряне на Ормуз, сам по себе си е цел. Кралството е заобиколено не от конвенционални ирански армии, а от мрежа от ракети, дронове, милиции и морски заплахи.

За Рияд, следователно, проблемът не е просто в силата на американските въоръжени сили. Той се състои в несъответствието между американската мощ и саудитската сигурност. Вашингтон може да е в състояние да наложи тежки санкции на Иран, без да може да спре атаките срещу Абкайк, Рас Танура, Янбу или нефтопровода между тях. Всъщност, една продължителна война може да засили тези атаки, като даде на Иран стимул да повиши цената за партньорите на САЩ. Саудитска Арабия вероятно е дори по-разгневена от неефективността на американската защита сега, отколкото беше от американската сдържаност през 2019 г.

Влошаването на ситуацията се простира отвъд непосредствената отбрана. Споразумението между САЩ и Саудитска Арабия за гражданско ядрено сътрудничество някога изглеждаше като централен елемент на по-широка стратегическа сделка. Но след като подкрепи споразумението, президентът Тръмп публично обвърза неговото политическо бъдеще с участието на Саудитска Арабия в "Споразуменията на Авраам". Това изискване е изключително трудно за изпълнение от страна на престолонаследника Мохамед бин Салман, докато Израел продължава операциите си в Газа, засилва натиска в Западния бряг и води война в Южен Ливан. Споразумението е внесено в Конгреса и формално не е отхвърлено, но обвързването му с нормализирането на отношенията го поставя в сериозна политическа опасност.

От гледна точка на Рияд Вашингтон отново е превърнал обещаната стратегическа полза в условен инструмент на американската и израелската политика.

Саудитските лидери сега трябва да си зададат въпроса дали не са заложили на грешния кон. Отговорът им вероятно няма да бъде пълно прекъсване на връзките с Вашингтон. Съединените щати ще останат важен доставчик на оръжие, инвеститор и военен партньор. Но кралството вече изгражда алтернативи.

Споразумението за съвместна отбрана „Мека“, подписано през август от Саудитска Арабия, Пакистан и Турция, ангажира трите държави да третират атака срещу една от тях като атака срещу всички. Практическите му задължения все още предстои да бъдат изпитани, но политическото му значение е ясно. Саудитска Арабия вече не иска оцеляването ѝ да зависи от един-единствен външен защитник. Пакистан предлага ядрен престиж и дългогодишни военни отношения; Турция допринася с развита отбранителна промишленост, въоръжени сили и опит в НАТО. Заедно те осигуряват на Рияд допълнително ниво на сдържане и стратегическа автономия.

Китай е по-значимата алтернатива. Той е най-големият купувач на петрол от Персийския залив, незаменим икономически партньор за развитието на Саудитска Арабия и една от малкото сили с реално влияние в Техеран. Пекин също така посредничи при възстановяването на дипломатическите отношения между Саудитска Арабия и Иран през 2023 г. За разлика от Вашингтон, Китай не изисква от Рияд да нормализира отношенията си с Израел или публично да се присъедини към разделителна регионална война. Саудитските лидери може все повече да стигат до заключението, че Китай, именно защото поддържа отношения и с двете страни, е в по-добра позиция да възпира Иран и да защити търговската стабилност, от която зависи кралството.

Това не означава, че Китай ще замести Съединените щати като военен защитник на Саудитска Арабия. Пекин разполага нито с регионалната структура на силите на Америка, нито с явно желание да поеме нейните задължения в областта на сигурността. Но влиянието не изисква точно заместване. Китай може да предостави цифрови и ядрени технологии, инвестиции, дипломатически достъп и в крайна сметка по-широко сътрудничество в областта на отбраната, докато Саудитска Арабия изгражда диверсифицирана система за сигурност, включваща Вашингтон, Пекин, Исламабад и Анкара. Всяко разочарование от Съединените щати ускорява този процес.

Голямата ирония е, че една американска война, целяща да утвърди отново силата на САЩ, може вместо това да намали американското превъзходство в Персийския залив. Нахлуването на президента Джордж У. Буш в Ирак премахна основното арабско противовес на Иран и предостави на Техеран огромно влияние в Багдад. Войната на президента Тръмп с Иран рискува да доведе до подобен стратегически обрат. Като излага Саудитска Арабия на отмъщение, демонстрира границите на американската защита и поставя неприемливи политически условия за сътрудничество, Вашингтон насърчава Рияд да търси сигурност другаде.

Войната на Буш допринесе за предаването на Ирак в ръцете на Иран. Войната на Тръмп може да допринесе за предаването на Персийския залив – и преди всичко на Саудитска Арабия – в ръцете на Китай.