Проговори Андрий Переверсев - украинецът, върху чието тяло руснаците изписаха "Слава на Русия" ВИДЕО

Има много ужасни истории, които украинците могат да разкажат след повече от три години, прекарани във война. Те говорят за нечовешки военни престъпления, зверства, мъчения и малтретиране от страна на руснаците. Андрий Переверсев е лицето зад една такава ужасна история.Тя завършва с размяна на затворници в края на май и започва на 24 февруари 2022 г., денят, в който Русия нахлу в Украйна, за да води война, която продължава и до днес.

„Бях сериозно ранен и пленен от руснаците“, разкава той пред камерата на „United24“, усмихвайки се.

Преди да могат да бъдат зададени допълнителни въпроси, Андрий предупреждава: Когато разказва ужасни неща, той се усмихва. Това е просто неговият начин да се справи с травмата. 

Андрий се е сражавал в Донбас. Позицията му била пълен ад, нямало дори пънове за прикритие. В един момент граната избухнала до него. 

„Не знам колко време мина. Но докато се свестих, вече ме измъкваха от окопа“, спомня си той. По думите му, той не чувствал краката си, а руснаците били изненадани, че е жив, тъй като когато отишли при него, той нямал пулс, сърцето му не биело.

"Докато ме носеха, се молех да ме довършат, да ме убият", разказва мъжът. 

Войникът продължавал да губи съзнание, навярно заради загубата на кръв, а руснаците го сложили на носилка и го отвели в позицията си, където го вкарали в мазе.

Там те го разпитвали с часове. Раните му не били обработени - вместо това го измъчвали, използвайки електрошокови устройства директно върху отворените му рани. Разказвайки това, усмивката, за която беше предупредил, се появява отново. Тя изчезва отново за миг. Лицето му, изражението му, начинът, по който говори, почти без емоция - прорязва костите на слушащите го. 

Андрий продължава. На следващата сутрин е откаран в болница и е опериран. Той вече бил в интензивно отделение от два дни, когато влязла медицинска сестра.

„Попитах я дали мога да получа малко вода. Тя каза: „Не, не ви е позволено.“ После каза: „Не се тревожете. Когато се приберете у дома, можете да го покриете с татуировка или нещо подобно.“ Нямах представа за какво говори. Седмица по-късно го видях за първи път. Докато ми сменяха превръзката, събрах сили и го видях. Погледнах – и ахнах. Ето го, Слава на Русия, изрязано в кожата ми.“

Снимка на това малтретиране стана изключително популярна.

„Казах: „Всички сте копелета. Ще ви застрелям всичките.“ Реакцията на охраната му беше незабавна. „Те ме пребиха. Докато ми сменяха превръзките, един от тях започна да си пъха пръста в раната. Болеше адски", разказва Андрий.

Той все пак открива как коварният надпис се е озовал на стомаха му.

„Направено е с инструмент за каутеризация (инструмент, използван, наред с други неща, за затваряне на рани. Това е малко устройство с фина телена примка на върха, която се нагрява от електричество, бел. ред.).“ Хирургът ми го е причинил."

В допълнение към това осакатяване, той е получил наранявания от експлозията на гранатата. Голяма част от червата му е трябвало да бъде отстранени. Пикочният му мехур е бил разкъсан, а уретрата му е била прерязана.

„Бях в болницата два месеца и половина. Когато успях да стана по-късно, някои момчета съобщиха директно на началниците си. Те дойдоха да се забавляват; измъчваха ме за забавление.“

Веднага щом военнопленниците са наполовина способни да се изправят на крака, те са изпращани в лагер.

„Всички казват, че ужасът започва веднага след пристигането. Наричат го „прием“.“

Това означава, че новопристигналите трябва да преминат през редица брутални охранители. Затворниците са принудени да тичат през тях, докато биват бити с пръчка на всяка стъпка.

„Получих един удар, това беше. Но мъжът зад мен имаше тежки рани от шрапнели в краката. Не можеше да тича. Можеше само да ходи бавно. Повалиха го на земята и продължиха да го бият там, докато не се срина.“

Това продължава и в килията. Андрий бил изпратен в дупка, предназначена за шест души, но в нея били "девет, понякога единадесет, дори дванадесет души", разказва ной. Стоели боси, само с панталони, на гол бетон посред зима. 16 часа на ден, без да помръдват.

„На четвъртия ден си върнахме нещата, на петия - обувките. Пазачите влязоха и казаха, че трябва да рецитираме руския химн. Беше задължително навсякъде. В болници, в затвори. Трябваше да знаеш руския химн. Тези, които не можеха, бяха бити толкова жестоко, че не можеха да се изправят.“

Андрий прекарал 14 месеца в лагера, като загубил 16 килограма. Тогава най-накрая се състояла размяната на затворници.

„Когато видяхме автобусите с руснаци вътре, това беше моментът, в който сърцето ми започна да бие. Докато пътувахме, хората стояха по улиците и ни приветстваха. Много от тях плачеха. Аз също плачех. Мнозина искаха да сдържат емоциите си, но не можаха. Този момент ме трогна дълбоко.“

Но какво му е помогнало да издържи ужаса? Андрий се усмихва, а след това казва:

„Обещах на дъщеря си, че ще се върна. Когато отидох на фронта, тя не ме пусна. Затова ѝ обещах, че ще се върна, независимо как се чувствам. Дори без ръце или крака, щях да се върна. Всеки ден си казвах, че ще се върна. Да я видя отново беше потресаващо. В началото тя не ме позна, но аз я познах веднага.“

След това той казва нещо, което вероятно никой не може да разбере, ако не е на негово място:

„Искам да продължа да служа. Зависи как ще мине операцията и какво ще кажат лекарите. Дали ще ми бъде позволено да нося тежки товари, да нося бронежилетки. Ако получа одобрение за всичко, ще се върна. Ще се върна.“

Андрий е категоричен: Руснаците ще си получат заслуженото.