Изживяването "Уембли", въпреки загубата

Вечерта започна с мили големи очаквания за невероятни мигове на митичния Уембли.

Пътят от гарата до стадиона беше задръстен от хора, които говореха оживено и бързаха към вратите на прясно обновения Уембли. В тълпата се движеха наедно и българи, и англичани. Някои, увити в знамена, други, боядисали лицата си в знак на подкрепа, трети с екип на подкрепяния отбор, българска реч от всички райони на родината се чува навсякъде.

Гледката и шумът на оживената тълпа те кара да потръпваш от това, което предстои. Нищо обаче не може да се сравни с чувството да излезеш и обгърнеш с поглед стадион Уембли – огромен, внушителен и обещаващ незабравими емоции.

И тази вечер трябваше да бъде такава.

Българската група беше сгушена в единия ъгъл на стадиона – шепа от няколко хиляди, малко на фона на чудовищния 90-хиляден Уембли, но много шумни български фенове. Още много други бяха пръснати из трибуните – хора, които живеят в Лондон и си бяха купили билетите от Английската футболна федерация.

Минути преди мача стадионът жужеше, публиката подгряваше, пееше и очакваше първия съдийски сигнал. Нашите пееха „Българи юнаци” с цели гърла и провокираха постоянно английската публика да отвръща. Когато започна българският химн, 73 хиляди се изправиха на крака. Тръпки побиха мен като българин и всеки един, който беше дошъл да подкрепи отбора. Усещането беше невероятно, оставаше и играта да потръгне.

Първи сигнал. Старт. Играта започна. Публиката изригна: „Българи юнаци”! Напрежение.

Броени първи минути и голът в нашата врата падна. Стадионът скочи на крака, българите се умълчаха...но само за пет минути. Скоро след това малката, но много шумна тълпа в бяло, зелено и червено поднови безпрекословната си подкрепа за българския отбор. Невероятно първо полувреме, изпълнено с очакване за скорошен изравнителен гол в английската врата.

Викане, скачане, пеене, мексиканска вълна, много запомнящи се емоции. Почивка.

Второ полувреме. Още повече очаквания за завръщане на българите в играта и да им покажем на тези англичани, че чудеса могат да стават. Играта е подновена, българи се дерат в подкрепа, пеят, скачат. Пада втори гол, но подкрепата е още там, няма място за отстъпване, не е непоправимо, поне ние така си мислехме. Много инфарктни моменти пред английската врата, която вцепеняваше феновете на Джерард и сие, и караха българите да тръпнат в очакване на заветния гол.

И падна трети гол за Англия. Българската публика се умълча, не и се пееше вече, а и времето на мача изтичаше. Надежда сякаш нямаше. Оставаха десет минути и зрители започнаха предвидливо да си тръгват, че как се изнасят 73 хиляди след мач в Лондон? – трудно. Тежки последни минути, българската публика мълчи. Май чакаше играта да свърши и да си ходи.

Хоп, четвърти гол, ние си тръгнахме Трябваше. За всичката сърцата подкрепа, която дадохме, сгушени в английската публика, заслужавахме поне един български гол. Махнахме с ръка и напуснахме с подтичване към гарата, смесихме се с тълпата. Беше пълно с други българи, които като нас бяха изоставили отбора си да довърши оставащите пет минути игра на новия Уембли.

Ентусиазмът отдавна беше се изпарил, но пък загубата като че ли не беше чак толкова неочаквана. Май резултатът дойде в повече. Нищо, следващия път пак ще опитаме. Иначе всичко беше много хубаво – ентусиазирани фенове, невероятна атмосфера, стадион като слънце, ред и порядък във всяко ъгълче, няма кой да ти къса билетите на входа – всичко е автоматизирано, то и това си беше едно ново и хубаво изживяване.